Този разказ е провокиран от разказа на Hristam  "Жена ти ме напусна" и е своеобразно негово продължение. Нещо, като другата гледна точка. Естествено с нейно съгласие и одобрение, защото идеята си е нейна и всяко друго действие би било един вид плагиатство /не, че сега не е, но поне е разрешето плагиатство ;) /


Хриси  дава възможност читателят сам да доразвива своята версия. Всъщност, ако самата авторка не настоянаше, надали бих имал смелостта да го напиша. За нейната поддръжка бих искал да и благодаря с топла прегръдка, но е прекалено далече. Така, че тя определено губи ;) Благодаря ти приятелко.


....

-Саше, къде се изгуби бе човек? Може ли така да не се обадиш?-тези думи, избоботени от моя съпруг, сякаш ме шибнаха като с камшик през лицето. Обърнах се и го видях, потънъл в мечата прегръдка на Краси. И уж забравената обида се стовари отгоре ми с нова сила. Сигурно ми е проличало по лицето, защото видях умолителното изражение на моя мечо и това някак посмекчи изражението ми. А и тази негова безкрайна доброта винаги ме обезоръжаваше. Моят прекрасен, мил, верен съпруг. Най-добрият ми приятел. И изгубилият се в обятията му Сашо. Приглушени от времето спомени изникнаха, като от нищото и ме завладяха.

 

Бяхме тримата  неразделни. Аз, приятелят ми Сашо и неговият верен другар Краси. Те двамата бяха абсолютни противоположности. Сашо внушаващ доверие, уверен, интелигентен и красив, с вечно наболата небрежна брадичка и омагьосващият син поглед, подчертан от мургавият му тен. И Краси- тромав великан с добродушно лице и огромни ръце. Още тогава в присъствието на Краси се чувствах някак сигурна и спокойна. Точно в противовес на неспокойната, страстна и трепетна връзка, която имахме със Сашо. Бях като омагьосана. Тръпнех при всяко негово докосване. Потъвах в бездънната синева на погледа му. Обичах с всяка  клетчица на младото си тяло. И обичана. Обичана ли? Не-боготворена! Той сякаш ме бе издигнал на пиедестал. Бе изградил около мен огромен, красив олтар от фина позлатена дърворезба и в създадения от него храм, аз бях главното божество. Чувствах се като във рая. Не осъзнавах, че от него до бездната има само една крачка и между тях няма обезопасителни огради.

Той ме излъга. Трябваше му само малко време далече от мен, за да се подчини на първичния си мъжки нагон. Като животно. Дори и това бих преглътнала. Но не и нескопосните му, плитки лъжи. Сякаш паднах в бездната. Не. Срутих се в нея заедно с отломките на моя пиедестал. Засипана с парчетата на взривеният ми олтар. Някак нямах сили вече да го погледна. Нещо повече. Не можех да се насиля да съм на едно място с него. Не зная дали това бе омраза. Поне обида беше. Огромна. Незаслужена. И предизвикваща непоносимост.

После той замина да учи. От гузност ли, от що ли, рядко се връщаше и някак спря да поддържа контакти. Дори с Краси. Може би те му напомняха за мен. Просто изчезна от живота ми. Не и обидата. А до мене беше Краси. Винаги готов да те изслуша. Да те утеши, да предложи могъщото си рамо. Цели 4 години. Свикнах да го търся даже за да го попитам къде да напомпя гумите на колата си. Някак неусетно почнах да търся поводи. Да съм с него. Да чувствам силата му, спокойствието му. Забелязвах преклонението с което ме гледаше, влажните му очи, неспокойните пръсти, когато ме докосваше. Доставяше ми удоволствие и в същото време нещо сякаш ме спираше. Може би ме бе страх да не го изгубя, както бях вече изгубила. Приятелството може да е вечно, Обичта е вечна. Любовта-преходна. И болезнена. Поне краят и. Често и през цялото и съществуване.

Веднъж обаче не устоях. Прекрасен залез на морският бряг, романтика на малкото курортно градче, приютило ни за няколко дена, носеща се във въздуха авантюра. Всичко това може да е било причината. Не устоях. Обвих ръце около мощната му шия и устните ми се сляха с неговите. А когато ме целуна с цялата нежност на този свят, точно по ъгълчетата на устните ми, просто се разтопих.

От няколко месеца сме семейство. Безумно щастливи. Сякаш някой ни завидя. И ни прокълна. Ето проклятието ни. Неговият мил другар и мой бивш любим. Предчувствах, че няма да е за добро.

И познах.

Заредиха се гости, съвместни излизания, концерти. Все заедно. Като едно време. Неразделни. Неприязънта ми бе дълбоко покрита. Не исках да помрачавам детинската радост на моя съпруг. Сякаш му липсваше мъжкото приятелство. Постепенно се примирих. Свикнах. Даже започнах да се радвам, като ги гледах двамата толкова съсредоточени, било в поредния мач, било в ремонта на колата.

Притесняваха ме само погледите му. На Сашо. Жадни. Искащи. Търсещи. Скрити. Не, че ми бе неприятно. Природата е вменила на жените жаждата да бъдат харесвани. Всъщност защо само на жените? Притесняваха ме обаче. Правеха ме неспокойна. Сигурността, дадена ми от Краси, някак изчезваше и на нейно място се настаняваше тревожно безпокойство. Колкото и да се въздържаше, а не мога да му го отрека, в Сашо гореше обичайната му страст. Не можеше да я превъзмогне. Тя бе същината му. Може би дори и неговият чар. Избягвах го до колкото това бе във възможностите ми. Май не ми се получаваше много. Затова и реших да поговоря с него. Да изчистим ръждата от миналото, да се изясним и да продължим на чисто. Исках да му обясня, че тук не ставаше вече въпрос за нас двамата само. А за Краси. Той не заслужаваше да бъде обиден. А знаех, че Сашо държи на него. Чувствах го най-вече.

 

Издебнах, когато Краси бе извън града и го извиках у нас. Обясних му всичко. Мисля, че разбра. Видях, че се натъжи и ми дожаля малко за него. Тъкмо си тръгваше, когато ми се прииска да го прегърна приятелски. Сторих го. В този момент усетих устните му върху шията си. Жадните ръце около кръста ми. Неспокойни, горещи, ласкави. Не разбрах какво стана. Усетих как цялото ми тяло се притисна в неговото. Как устните ми се впиват в неговите. Потърсих ръцете му и ги сложих на гърдите си. Изгарях, бях в несвяст. Обвих се около тялото му. Изпих насладата и страстта до последната капка.

В следващите дни нещо се отприщи у мене. Старата обич ли, природната ми жаждата ли? Но не се насищах. Търсех докосванията му. Независимо къде сме. Дори лекото погалване на върха на пръстите му. Взривяваха ме, караха ме да се усмихвам. Сякаш сияех. Несъзнателно.

 

После дойде промяната. Може би Сашо взе да става все по-затворен. Изчезна усмивката му. Нещо сякаш го плашеше. Не обичаше да споделя, а това ме изнервяше. Загърбваше проблемите. Искаше сякаш да живеем в нашия си измислен свят. Ако може, да не излизаме от него. Липсата на диалог ме побъркваше. Не ми се говореше само за това, колко съм красива в неговите очи. Исках нещо повече. Дори не осъзнавах какво точно. Но нещо различно. Усещах, как все повече се отдалечавам от него. Неспирните му опити да ме задържи водеха до ново отчуждаване от моя страна. Не можех да се разбера. Понякога улавях собственият си поглед - чужд и далечен, сякаш се чудех кой е този срещу мен и какво правех с него? И тук нито за момент не се бе появило чувство за вина към Краси. Не зная защо. Би трябвало поне, защото още го обичах. Та той продължаваше да ми бъде най-големият, най-сигурният приятел. Моето спокойствие.

 

Случи се. Не ми се говори за това. Но-случи се. Нещо в живота ми се промени завинаги. Една дума, едно ръкостискане. Как е възможно човек да се променя толкова бързо?

 

На поредната ни среща не издържах и го оставих. Той дори не забеляза, че съм излязла от стаята. Просто седеше срещу мен с празен поглед и даже не зная дали ме виждаше. Като че ли...отсъстваше от самия себе си.

Не исках да се разделяме по този начин, но не можех да променя нещата.

Докато приготвях дрехите си, чух Краси да говори по телефона. После се появи много разтревожен, каза ми, че Сашо е катастрофирал, и изобщо не забеляза куфара. Очакваше, че ще тръгна с него към болницата, но аз само поклатих глава. Той се спря, гледа ме дълго, сякаш цяла вечност, после излезе без да каже и дума.

Продължих да подреждам багажа си. Само най-необходимото. Напусках ги. И двамата. Защото.... случи се. Нещо в живота ми се промени завинаги. Една дума, едно ръкостискане. Как е възможно човек да се променя толкова бързо? Не съм лека жена, не съм безчувствена. Не съм неверна. Въпреки това- случи се. Срещнах един човек. Тих,  грозноват даже, незабележителен. Но.........как само се разтуптява сърцето ми, когато ме докосне, как ме кара постоянно да мисля за него. Не мога да го откъсна от мислите си. Нощ и ден. Защото се случи. Ей така, без причина. Не са виновни нито Сашо, нито Краси. Дори аз не съм виновна, колкото и това да звучи безбожно и нахално. Обичам ги и двамата. Всеки, по свой си начин. Но искам да бъда с него. С този, към който ме тегли търсещото ми  сърце. Не зная. Може би той е моя несъзнателен опит за бягство? Може да е и голямата ми любов. Не зная. Това оставям на социолозите и моралистите. И клюкарите. А...... тях ги споменах при моралистите, защо ли се повтарям.

 Аз просто искам да бъда щастлива. Разумът, този нещастен иезуит, винаги ще намери оправдание за щенията на сърцето. Ще потърси начини, те да се сбъднат. Или пък поне ще се постарае да намали вредното въздействие върху това същото неразумно, немислещо, чувстващо, искащо, егоистично сърце. Поне ще опита. Не искам да мисля. Или пък не мога. И това не зная. Зная, че отивам при него. Този, който сърцето ми припозна. Останалото оставям на разумните хора и моралистите. Сбогом мои прекрасни, нежни обични приятели. Не ме съдете.

 

Оставям ви с обич.

Тя, прекрасната!   Тръгвам. Усмихнат. Горд. Нали човекът е човек, когато е на път. Правя голяма крачка напред.  Някой отзад подкосява краката ми. Падам. Яростно поглеждам наоколо. Хора. Много хора. Добри. Усмихнати. Съчувстващи. Не може да е някой от тях. Не може. -Съдиятаааааааа!!!-ръмжа обидено/***бел.на героя: В последствие авторът ми обясни, но това в последствие, тогава още не знаех, че съдиите са ограничени бройки, или ограничени-не разбрах. И затова не се намесват за дребни неща, или пък за дребни хора, или пък за дребни пари-и това не разбрах. Само за големи неща, или пък за големи хора, или пък големи пари. Винаги „За”, никога „Против”. „За” големите хора, купуващи ги с големи пари. Ама това го научих в последствие, тогава още не го знаех.***/. Станах. Изтупах калта от себе си. Наведох се. Взех си гордият поглед. Пратих го на химическо чистене. После си го сложих. Погледнах гордо.  Видях високи върхове, достойни за покоряване. С бял сняг и кристално чист въздух. Изпъчих се. Тръгнах. Направих гигантски скок напред. Полетях. Сякаш докоснах върховете.  И белият сняг.  Вдишах кристалният въздух.  Някой отзад подкосява краката ми. Приземявам се. Всъщност падам. Пак. В калта. Поглеждам смутено наоколо. Хора. Много хора. Добри. Усмихнати. Съчувстващи. Някой от тах ще е. Някой от тях, сигурен съм. Изправям се бавно. Не взех гордият си поглед. Обърква ме.Виждам върховете. Не протегнатите да ме спънат крака. Пък и химическото чистене е скъпо. Оставих го. В калта. Приведох се. Ниско. Прегърбен. Още стърчах. Приклекнах още. Изравних се с другите. Станах човек. Като другите. Усмихнат. Съчувстващ. Приведен. Бе добър човек. Тръгнах. С плахи стъпки напред.  Ставало бе.  Не било трудно. Почнах да изпреварвам останалите приведени. С плахи стъпки. От време на време усмихнато и съчувстващо протягах крак и подкосявах краката на някой горд, крачещ с големи стъпки. Въбще всичко, което трябва да прави добрият усмихнатият съчувстващият наведеният- човекът. Вече бях в челните редици. Вече виждах изворче с кристална вода в подножието на върховете. Мамещо. Вече вкусвах водата. Спънах още един. Имаше шанс да бъда даже първият, напил чистата вода. Измил калта от лицето си.  Някой отзад подкоси краката ми. Паднах. Пак. В калта. Прегазиха ме няколко добри хора. Не успях да видя дали са съчувстващи. Лицето ми бе затиснато в калта. Но щом са добри..... Нали отличителният белег на добротата е съчувствието, така че със сигурност са съчувстващи. Прегазиха ме съчувствено. Въобще не гледам наоколо.  Няма да ставам. Легнал имам широка база. Стабилност.  А и ниска опорна точка.  Стабилност.  Не могат да ме спънат. Не могат да подкосят краката на падналия.  Не мога да падна. Тръгнах. Полазих с лакти бързо напред.  Запровирах се между краката на добрите усмихнатите съчувстващите наведените-абе хората бе. Като змия. Лактите изчезнаха някъде. Заприличах на змия. А ужасените добрите усмихнатите съчувстващите наведените-абе хората бе, се отдръпваха и ми правеха път да мина. О, страхотно е. Пак съм в първите редици. Доста змии наоколо. Или май не са змии. Усмихнах се широко и добро. Някой обърка усмивката ми със зинала змийска паст и жесток ботуш натика главата ми още по-дълбоко в калта. Меката, влажната, лепкавата, нежната като кадифе улична кал. Попи във всяка моя пора. Обви ме в нежната си прегръдка. Няма да тръгвам вече. Ще се заровя в калта.  Ще стана кал.  Ето, ето-обувката на политик. Забързан за Парламента, или за далавери. Или за далавери в Парламента. Все тая. Залепих се за подметката му. Сега съм вече кал под политически чадър. Или под подметката на политик. Все тая. Сега вече се нося бързо. Правя огромни скокове напред. Със самолет. Правтелственият май. Не ме интересува с кой. Важното е, че е луксозно и бързо. А и е практично-евтино излиза. Минавам над високи върхове. Високо над белите снегове. Влизам в чисти стаи. Цапам току що изпрани килими. Но не може. На запада е така-влиза се с обувките. А западът ееееееееееее. Западът. Виж в къщи политикът сваля обувките си и не ми дава да цапам много. Само в антрето. Бе запад запад, ама политикът си е балкански. А на Балканите у дома се събуват. За да не цапат. Добре е да си кал. Кал под подметката на политик. Кал с достойнство някак. Неприкосновена някак. И бизнес ще завъртя. Та нали политиката е бизнес. Най-печелившият. С голяма рентабилност. Почти без загуби. Е, тук там ще оставя малко кал от себе си, но това е разумна инвестиция. Не може без разходи.  И никой не се сърди, че го цапам бе. Благодарят ми. Разкош. А върху бая гърбове на молещи стъпи обувката. Бая гърбове и задници изцапах. Благодарят ми. Гърбовете и задниците. Нали съм властимеюща кал. Един ми рече, че и политиците ги препъвали. Много важно. Даже е добре. Ще вирне падналият политик краката си и тогава вече ще бъда кал над подметката на политик. Ще бъда отгоре бе. Може и политик да стана. Що не. Та нали хората от кал сме направени. А политиците са хора. Що да не стана политик. Тъкмо да не развалям традицията. Добре е да си кал. Покоряваш върховете.     .........................................................................................................................................................   Събудих се цял в пот. Изтръпнал. -Скъпи, кошмар ли сънува. Врътя се, бълнува?-дочувам в просъница гласът на благоверната. -Не зная скъпа. Сънувах, че тръгвам. Усмихнат. Горд. Нали човекът е човек, когато е на път. Правя голяма крачка напред.............! -Значи кошмар. Скъпи, това е било само сън. Не се тревожи скъпи!- после тя се свива на топка и блаженно заспива. Погледнах я и ми става мило. Толкова е красива.  Нежна.  Мека като кадифе.  Лепкава. Прекрасна Чистокръвна. И аристократична. Улична  кал.


********
За мене това си е едно продължение на темата:

http://papadok.blog.bg/izkustvo/2008/08/21/pryski-kal.225157

И нале си е мое-харесва ми бе :)))))))))

 

Нощта, грижовна любовница, приема в прегръдките си измореният град, покрива го с балдахин от мастиленосиньо небе, напръскано със сребристи точици и целува уморените му клепачи с целувката на успокоението. След това смълчава улиците и тихо запява приспивната песен на щурците. А морето припява с хипнотичния шум на вълните. И освободени от простичките, несложни, задължителни дневни терзания, мечтите ми литват в нощта, като игриви прилепи. Дали създателят ми, наблюдавайки ме през електронният си микроскоп, може да предположи, че аз, нищожната биопрашинка на Вселената, с живот по-къс и от една наносекунда на Вечността, имам мечти? Дали е плод на генетична грешка, или е предварително програмирано? Няма значение. Аз, Човекът, имам мечти. И те-игриви прилепи, летят в топлата лятна нощ, стрелката се към мен, измамно подобни на шрапнели от Ада, и аха аха да се размажат в каменното ми лице, завиват рязко и само лек повей, ласка от Рая, докосва кожата ми. Мечти всякакви. За пари, за слава, за почести и уважение. Всъщност мечти, свеждащи се до едно-желанието да бъдеш обичан. Да докажеш някому, че заслужаваш да бъдеш обичан. Страшно. Отговорно и страшно.
Като представата ни за прилепите.
Затова и ги пускаме само нощем. В тъмното. Сякаш ни е страх от дневната светлина. Страх ни е от мечтите ни. А те са толкова фини, толкова крехки и нежни.
Като прилепи. Нашите мечти лудуват в нощта. И ни правят хора. Защото само хората могат да мечтаят.   Нощта, грижовна любовница, приема в прегръдките си измореният град, смълчава улиците и тихо запява приспивната песен на щурците. А морето припява басово с шума на вълните. Аз танцувам с прилепите.

Искам да те докосвам.
С ръце, с мисли да те докосвам.
Цветна като златна есен и узрели гроздове.

Искам да те докосвам.
С  ласки, с погледи да те докосвам.
Чиста като бяла зима и планински сняг.

Искам да те докосвам.
С тяло, с думи да те докосвам.
Страстна като млада пролет и дива мащерка.

Искам да те докосвам.
С устни, с мечти да те докосвам.
Прекрасна като мечтано лято и морски бриз.


 Да те докосвам.