-Дядоо, това там краят на света ли е?
-Не милото ми. Това там е хоризонтът.
-А какво е хоризонт дядо?
-Хоризонт ъъъ. Амииии хоризонтът е ..... . Уф, то трябва да си велик мислител, поне
колкото Сократ, за да можеш точно и бързо да отговаряш на въпросите на малката си внучка!
- А какво е сократ?
-Не "какво", а "кой". Сократ е както ти казах-велик мислител.
-Мислител е чевек който мисли ли?
-Да красавице моя.
-Мама веднъж каза, че батко мислел само за щуротии. Той мислител ли е?
-Не, той е още дете.
-Дядоооо а децата не мислят ли? Затова ли не са мислители?
-Знаеш ли, май ще пробвам с хоризонта. Става ли?
-Да дядо. Ама децата като станат големи, стават ли мислители?
-А хоризонтът? Да пробвам ли да ти обясня, а? Моля ти се!
-Добре. Както искаш.
-Хоризонтът е мястото, където небето и земята се целуват като влюбени. За лека нощ и добро утро.
-Като мама и тати ли де целуват?
-Да милото ми.
-А земята боли ли я?
-Защо да я боли?
-Ами като почнат да се целуват вечер, мен ме гонят в "детската" да заспивам. Ама аз не спя и ги слушам. И мама охка, защото май я боли от целувките.
-Не миличкото ми. Когато обичаш и когато си обичан, целувката е най-красивото нещо, което може да ти се случи. Навярно на нещо се е убола, та затова.
-Аз довечера ще го потърся това нещо и ще го махна.
-Мама вече го е намерила, гарантирам ти.
-Ти от де знаеш дядо? Тя ли ти каза?
-Не. Зная го. Просто го зная. Възрастните понякога знаят някои неща. Дори и да не са им ги казали. Понякога. Не често.
-Като не са ти го казали, от интернет ли го знаеш?
-И от интернет.
-Ама ти нали нямаш компютър?
-Е, имам книги. В тях също пише.
-В коя книга пише за мама? Ще ми я прочетеш ли?
-Не точно за мама ти но.....
-Дядо, хайде да идем на хоризонта.
-Не можем красавице моя. Той е много далеч.
-Не е далеч бе дядооо! Eто го там. Мама и тати ходиха чак на Айфеловата кула.
Мама каза, че им излязло много евтино, щото за сметка на министерството. А
кулата е много висока и се вижда от далеч. Ама от тук не се вижда, щото е много далече. А хоризонтът се вижда. Не е далеч-ей го там.
-Принцесо моя. Дядо Боже е направил хоризонтът едно вълшебно място. Тъкмо мислиш, че си го стигнал, отвориш очи и видиш че пред теб са се открили нови далечни и мамещи хоризонти. На мястото, където се прегръщат и сливат небето и земята, човек стига само веднъж в живота си.
-Когато умре ли дядо?
- Да умното ми! Как се сети?
-Ами като почина баба Никулка от съседния апартамент, мама каза, че е отишла на небето. А тя бе много стара и едва стигаше до нашия етаж. Само там, където небето се допира до земята може стара жена да се качи на него.
- Абе като зная каква кривотия беше, не съм сигурен - нагоре, или надолу е тръгнала твоята баба Никулка. Знаеш ли умнице моя. Понякога човек може и да не е умрял и пак да "стигне" до хоризонта си.
-Как, нали...?
-Ами така. Върви си той, върви, па тъкмо реши, че е стигнал до хоризонта, отвори очи и види десетки нови далечни хоризонти. Светли, омайни, мамещи. Но далечни. Та му писне на човека, замижа, па седне на мястото и рекне -"Те това е моят хоризонт. Той ще е и друг не ми трябва. Омръзна ми да гоня далечините.  Омръзна ми да гоня Михаля."- И се вторачи в пръстта пред  и около себе си и затърси нещо ценно. Я паричка, изгубена от другите, я оградка некаква, та да си огради имотец, я да прати некой друг да му гони Михаля. За своя полза, но да е за сметка на другия. И намира. Да знаеш. Винаги намира. Сега, като се замисля, май човек винаги стига само веднъж до хоризонта си.
-Когато умре ли дядо?
- Да милото ми.
-Дядооо, а колко далече е краят на света?
-Зависи красавице моя. Зависи колко далече виждат очите му. За някои е до двора му, за други-до ъгъла на съседната улича, а за трети-той е безкраен.
-Ами краят на твоят свят  до края на носа ти ли е?
-Защо?
-Ами мама каза, че си кьорав и не виждаш по-далеч от носа си.
-Не говоря за тези очи мило. Не за твоите прекрасни сини искрящи очички. Нито за моите стари сиви, изморени очи. Дядо Боже ни е дал още едни. Скрити вътре в главата ни. С тях човек вижда своя свят. За тях говоря.
-А в твоя свят  бръмбъри ли има? Щото мама каза, че в главата ти само бръмбъри.....
-Ах тази твоя умна мама беее! Че и нейната мама......е  умна.
-Ааа, баба не е умна. Тя е добра. Дядоооо, Дядо Боже дядо като тебе ли е?
-Не точно. Наистина е много стар. Той е създал светът. И птичките и тревичките и дърветата и пчеличките. А накрая, по свой образ и подобие е създал нас - човеците.
-Ама чичо Рамадан, колегата на татко, каза, че Аллах е създал хората.
-Казал го е, защото е мюсюлманин.
-Какво е мюсюлманин?
-Човек, който вярва, че Аллах е Господ. А ние вярваме, че Дядо Боже е единственият Господ Бог.
-Ние какви сме дядо?
-Ние сме християни, защото вярваме, че Исус Христос е нашият бог.
-Христос ли е Дядо Боже?
-Не милото ми. Той е синът му.
-Ама ти нали каза, че Дядо Боже е един единствен. Излъга ли ме?
-Не, просто май  не ги разбирам много тези работи.
-Значи когато не разбираш нещо  не е лъжа-така ли?
-Да.
-Аз не разбирам защо трябва да ходя на детска градина и не обичам да ходя. Ако кажа на мама, че съм болна без да съм, това не е лъжа, нали?
-Ейййй, хитрушо! Ще ме вкараш в беля!
-Дядоо, а птичките и дърветата християни ли са, или мюсюлмани?
-Ами тееее... Те не са нито християни, нито мюсюлмани.Те са просто божии твари.
-Да ама на Дядо Боже ли се молят, или на Аллах?
-Те не се молят. Мисля, че даже не знаят за Дядо Боже.
-Ами той не им ли се сърди?
Защо да им се сърди?
-Защото не му се молят.
-Молят се само висшите същества, като човеците например.
-Защо?
-Щото  сигурно си знаят, че не са безгрешни и просят опрощение. Пък и се молят за богатства и пари. Май, щото са алчни.  И обичат да просят. Също като просяците пред църквата. Дрипьовците поне честно го правят и то вън от храма. А ние, аз също, имаме наглостта да влезем в храма и да занимаваме Дядо Боже най-вече със себе си. Не найзвече - само със себе си, щото той друга важна работа си няма. Молим за опрощение. Да се почувстваме чисти, да излезем навън.  Да погледнем от високо на просяците и пак да поэчнем да трупаме грехове. Със съзнателната мисъл, че пак ще ни ги опростят. Май не се различаваме много от циганята, а? И се молим. За неща, които не винаги си заслужаваме. Защото заслужаваме ли ги, що ни е да се молим? За пари най-вече. И ако може, по-лесен и удобен живот.  Тооо май излезе, че да си алчен и грешен е качество на висшите същества.
-Дядо, дядооооо! Стига вече-нищо не разбрах. Кажи ми - птичките, като не знаят за Дядо Боже, той обича ли ги?
-А ти?
-Аз ги обичам, стига да не ме кълват.
-А те дори не знаят, че ти съществуваш. Не е нужно някой да знае за теб, за чувствата ти, за да го обичаш, или мразиш. Просто си го обичаш. Но стана късно и ти трябва да си лягаш. А аз да си ходя у нас.
Иии бе дядоооо. Не си тръгвай. Ще ти направя място тук до мен на креватчето. Скучно ми е без теб. Мама и тати само бързат, Като ги запитам нещо, те казват, че имат важна работа и ще ме чуят по-късно. Дядоооо, аз важна ли съм за мама и тати? -Ти и батко ти сте най-важните за родителите си. Те за вас се трепят. Да има парички за вас. -Дядоооо, като съм по-важна, тогава защо не кажат на другата важна работа-сега ще си поговорим с Ани, щото тя е най-важна за нас, а с теб ще се заема по-късно”? А, защо не и кажат така? Дядооо, не си тръгвай. С теб ми е хубаво-говорим си. Мама каза, че си се вдетенил на дърти години. Сигурно за това. Много е хубаво да си говориш с други деца.