Разправял ли съм ти как ме сюрпризира приятно за 02.02. тази година мойта тъща? Да ми е жива и здрава!

Та вика ми тя:

-Пешо, да знаиш къф подарък съм ти купила-ша ма разцелуваш!

Хукнах към прозореца да гледам-да целуваш тъща си си заслужава само, ако ти е купила поне Пежо 607 и нагоре. Но на тротоара долу нищо такова.

-И какво си ми купила? -питам я аз, вече силно подозрителен.

-Вила с четири рога, за обръщане, всеки от тях дебел колкото палеца на крака ти. И при това усилена с геобразен винкел. Да не се чупи, без грешка!- и подскача щастлива нашта около мене, че и чака да я целувам.

-Грешката е че на мен го подаряваш- си казах на ум, ма това на ум ей, смея ли инак! И извърнах очи към тавана, да не ми прочетат болката в тях. Такъв съм си аз, не обичам да товаря семейството си, с моите душевни терзания! Че и няма да разберат философията ми, ами заблудените, ще ме обвинят в мързел.

Га го погледнах и ми настръхна козината. То не бе вила, то не бе рога - че и от профилно желязо. Пък сапа.............кат моя бицепс дебел, ма не толкова мек и нежен. Направо тип мазолотрепач. Че поне с чикийката да бяха го поокастрили, на интелегентен сап-чиновник  да замяза. Пък то- овчарска сопа. Чудо на ковашко-дърводелското изкуство. Да вземеш една позлатена клетка с решетка от титанова сплав, с компютърен шифър и аларма вместо ключалка, че да заборавиш шифъра-да му се радваш тогаз, че да му се не нарадваш.

Даа, ама жената и бабата викат, че това било шедьовър на приложното, а не на елитарното изкуство и поради тая причина трябвало да се прилага, а не да се гледка. И аз какво да правя, въздъхнах великомученически, као Христос преди да го разпнат, нарамих тоя дявол на квадрат/щото е с четири рога, пък обикновените скучни  дяволи са само с два/ и поех към местенцето, да го прилагам.

Да ама той тежи. Пък аз съм нежна душа, лесно се измаргам. И още по средата на пътя КАТАЛЯСАХ. Та го оставих на просеката. Ама тъй, че да го виждат циганите, дето се прибират към маалата. Да го виждат  и да ми завиждат. Остаих го  и са върнах да взема колата. Ще речете- ще го откраднат циганите. Аз съм човечен-ако искат и да си го вземат за ползване-нале и те деца имат.

А некой да е казал че циганите крадат желязо и бият жените си, а съм му думнал един, за дет лъже. Аз им оставих желязо цяла седмица да пият на капанчето и сап да управляват не само свойте, но и на цялата маала женско поголовие, пък те през оградата, че през двора на хората минавали. Само и само да заобиколят вилата и винаги 10 крачки между тях и нея да има. Още ми е сърдит комшията, че му отъпкали пипера и пътека с по две ленти в двете посоки направили.

Е, честни хора, кой ти мисли че ще изгубиш и сетната си вяра в тях?

Натоварих колата, тя изпъшка страдалчески, извади от обора всички коне дето и бяха останали в наличност след сапната епидемия, и пое скърцайки към ранчото.

 Пък то горкичкото-мъничко. Аз затуй и го бях купил, да не ми се налага много много да са мора. Три пъти не мож прекатури пущината-не тъщата- за сапа на вилата говоря.

Нема начин- ша та ръчкам,  местенце нещастно, с това чудо. И мен ме изръчкаха от нас. Белким го счупа бърго и бегом при тъщата. За рекламация.

 И започнах, нема как. Блъсках, удрях, с колата му отгоре „случайно” минах, как ли не го борих. Ей не мръдна бе, не се огъна  поне малко. Табаните ме бяха заболели от блъскане.

Аз обичам топлото и сухо време заради ставите, оть много ма болят. И не разбирах онези, дето молебен за дъжд правят. Едва сега се осъзнах. И какво значи туй, че няма по-хубаво време от лошото разбрах!!!

Е, поне докато ти правят такива подаръци!!!

Тя изпълни сивата стаичка в евтиното хотелче с мека светлина. Предметите сякаш я отразиха и заискриха с нежното и сияние. Погледна го с топлите си тъмнокафяви очи.
 Не, не го погледна-омагьоса го.
Опиваше се да вплита пръсти в дългата и гъста черна коса, обвиваща я като с воал от свила. Обичаше да усеща копринената и мекота, да заравя лицето си в нея. Отметна я през дясното и рамо, наведе се и близна с език розовото и ушенце. Почувства как тя въздъхна от удоволствие. Целуна открилото се тънко вратле  и леко, само с върха на пръстите си, прокара ръката си по гръбначния и стълб. Почувства тръпките, пробягали по тялото и. Винаги му доставяше неизмеримо удоволствие да я усети. Да почувства как бие сърцето и в ритъма на неговото. Тя се обърна и обви ръце около врата му в любимата си прегръдка. Прокара пръсти по кадифените и устни. Тя целуна ръката му и потърси неговите уста.
Те не се целунаха. Те се сляха. Сякаш време и пространство изгубиха обичайните си измерения. Станаха едно цяло и се понесоха  в безкрая на чувствата си.
Отблъсна я, само за да се наслади на прекрасната гледка, която се разкриваше. 
Обичаше да я гледа.  Можеше да го прави с часове. Особено, когато излезеше из под душа и започваше да суши косата си. Малки бисерчета блестяха по гладката кожа,  водопадът от мокри коси меко се стелеше върху крехките и рамене. Нежните и съвършенни форми завладяваха душата му. Не се сдържаше и винаги се приближаваше и я целуваше. После ръцете му ревниво отместваха нейните и започваха да оправят косата и. 
Вадеше си хляба чрез словото и беше добър. Но, когато тя го попиташе в тези моменти-какво е за него-като скудоумен повтаряше само едни и същи слова-„обич моя”. Колкото и да се опитваше, не можеше да намери с какво да ги замести, как да направи изказа си разнообразен и интересен. В тези минути се сещаше за най-прекрасните стихове за любовта. Завиждаше на авторите им и продължаваше да повтаря пряко волята си-обич моя, обич моя.
Тя се приближи и обви ръцете си около кръста му. Познатата нежност, разпалена от блесналия му поглед я обзе. Зацелува тялото му. Гърдите, ръцете, врата му. Това го подлуди. Наведе се и я вдигна. Тя се сгуши притаена и обласкана в ръцете му. В най-сигурната, в най-нежната прегръдка на света.............
Спомените станаха прекалено силни. Не издържа, скочи от леглото и взе от масата мобилния. Пръстите му трескаво набираха познатата комбинация. Тя сякаш бе чакала. Вдигна веднага и и меденият гласец зазвъня в слушалката:
-Мило, знаеш ли, че те галех в мислите си точно сега. Мило, целувах гърдите ти, ръцете ти, всичко. А после ти ме взе и аз се сгуших притаена и обласкана в ръцете ти! В най-сигурната, в най-нежната прегръдка на света! Мило, липсваш ми! Обич моя, кога се връщаш?

Тази работа го удовлетворяваше напълно. А и парите не бяха за пренебрегване. Баща му задейства паяжината от влиятелни познанства и само след седмица, той беше назначен. Но във фирмата се издигна благодарение на интелигентността си и всеотдайността си. След няколко месеца той вече бе натоварен с отговорности, за които служители с 10-годишен стаж не бяха и помисляли. Стана един от 6-мата контрольори, даващи постоянно сменно дежурство над всички дейности и отчитащи се директно на управителя.

Извън смените имаше страшно много свободно време и го запълни с приятели. А такива имаше много. Мъжете го ценяха заради добротата му и разумните съвети.  А жените-жените го обожаваха. И то не само заради младежката му красота и природната небрежна елегантност. Най-ценното за тях  беше неговият усет за женския чар. Струеше  във всяка негова фраза. И караше, както в неосъзнатата още тийнейджърка, така и в озлобената домакиня, да разцъфне женствеността, превръщайки ги в чаровни  дами.

Неусетно  бе станал душата на компанията. Нямаше спор, в който той да не бе призоваван за арбитър. Нямаше веселба, в която той да не даваше тон. Особено, откак се появи онази нежна студентка  с буйни червени коси и игриви зелени очи. В компанията бяха забелязали-присъства ли тя, той ставаше неотразим. И бяха започнали добродушно да се шегуват.

Тази вечер тайфата пак се бе събрала. Навън беснееше лятна буря. Но те нехаеха и веселбата беше в разгара си. Тъкмо бе пристигнала и червенокосата. Той се развихри. Всяка негова фраза предизвикваше взривове от смя........................................................................

 Токът спря. С него си отиде и нетът. Невярващо погледна първо към черното лице на монитора, после към мястото, където би трябвало да светва на интервали диодът на, уж надеждния UPS. Пипнешком намери свещ и я запали със запалката си. Огледа се. Навсякъде из стаята бяха  разхвърляни дрехи. На масата се търкаляха няколко неотворени консерви и две три поизсъхнали филийки хляб. Едва сега се усети, че не е излизал от цели 3 дена. Три дена бе ставал от компютъра само, за да поспи по няколко часа. Даже се хранеше пред монитора.

Бурята бе отминала със същата скорост, с която  беше дошла.

Не се притесняваше за работата си. Единият от контрольорите беше предвиден да дава извънредни смени именно при такива ситуации. Но изведнъж сякаш му бяха отнели света и го бяха набутали в  килия от самота. Излезе  навън.

За първи път му се стори, че старата къщичка в края на селото,   толкова романтична с рошавата си подивяла градинка при закупуването, изглеждаше някак тъжна.

Разчисти падналите клони пред гаража и изкара „Полото”.  Спусна се по стръмната улица и паркира на центъра. Млади двойки, използвайки закрилата на тъмата, се притискаха здраво, притичвайки към огромния селски парк. Там  потъваха  в някой от многобройните му скрити джобове, оборудвани с пейки, за да се отдадат на споделената си младост. Те плахо се притаяваха всеки път, когато някой селянин преминаваше покрай тях. Него въобще не го забелязваха.

Недоверчиви селски очи и крака  го заобикаляха от разстояние, за да се влеят след това в руслото на познатото си битие. И само зейналата врата  на селското кафене приканващо потропваше о подпиращият я камък. 

Вътре имаше едно слабо момче и няколко, забравили за света картаджии, продължаващи на свещи безконечните си раздавания.

Нисковалчесто гърдато момиче миеше чаши зад бар-плота и поглеждаше жадно към момчето.

-Извинете, случайно да знаете кога ще дойде токът?

Момичето ококори изненадано очи и смотелеви нещо неразбираемо.

Неполучил отговор, той излезе навън. Мокра, позакъсняла в бурята бабичка примамваше три козички със сочни клонкиот престилката си. Една от козите се спря, дръпна с устни смачканият му панталон и като не забеляза  хранителна стойност нито в тях, нито в собственика им, побърза да си вземе полагаемото  от пресните филизи. Само няколко барбонки, изръсени презрително от нея, останаха да му правят компания. Изведнъж се прокле за глупавата идея да се засели тук, в това подивяло място. Заживял отдавна в нета, той бе потърсил тук спокойствие от реалния свят, забравяйки, че самият нет е част от него. Сега стоеше в смачканите си дрехи,   никому ненужен, никому познат-статуя на самотата в едно малко, забравено от бога селце. Обърна се и отново се запъти към кафето. Гърдатото валяче бе затиснало в тъмния ъгъл слабичкия младеж и всячески се мъчеше да го задуши с целувките си. Завидя им. Невзрачно селско момче, покрито от телесата на неугледно момиче. Как им завидя.  За блесналите очи. За неопитните, милващи ръце.

Отправи се отново към бара. Собственика бе сменил сервитьорката и го наблюдаваше с интерес.

-Какво ще желаете господине?

-Не зная. Нещо силно.

-По мой избор?

-Нека да е по Ваш!

-Добре- ей там точно до края на бар-плота е моята маса. Сядай там. Сега идвам. Само да забъркам по едно Челиклеме и да сложа лед в айряна. А, чакай- занеси чашите да се не вращам.

-А какво е това Челиклеме?

-Ракийка с мастика. Се не бой- напива, но глава не боли. И развързва езици. А виждам, че имаш много да ми разказваш. Бе ще се справиме момче, само здраве да е. Питал си за  тока? Е той ще си дойде. После пак ще си иде. Не е важно. Важното е нас да ни има. Другото се оправя. Къде с Челиклеме, къде с ток-не му мисли.