Блогът на papadok

Моят блог в Blog.bg

Автор: papadok Категория: Хоби
Прочетен: 288447 Постинги: 71 Коментари: 577

Постинги в блога от Февруари, 2010 г.

28.02.2010 08:52 - Зимно

-Не става! Не може!-инатеше се пазачът на замразеният, поради кризата строеж. -Защо?-не се предаваше слепият клошар, настанил се в незавършеното мазе на обекта. -Поставили са ме тук да пазя от кражби, не за лукова глава! -А какво има на строежа? -Тухли-четворки и малко вар гледам останала в трапа. -И мислиш, че аз ще открадна две тухли четворки? -Е, ти не, но има и които ще вземат. -Значи са те поставили да пазиш не от мен, а от тези, които вземат? -Да. Чакаааай, обърка ме! Не става бе човек. Долу даже ток няма, не виждаш ли? -Не, не виждам. -Уф да бе. Бе прави каквото щеш. В края на краищата за всекиго има място под слънцето, нали така! -А къде е слънцето? -Е, сега го няма. Нощ е де. Ама..... . -Тогава от къде знаеш къде ти е мястото под слънцето и къде е моето? А в мазето има ли слънце? -Бе ти луд ли си? -Не, сляп. И затова питам. Искам да открия мястото си под слънцето!-след това слепецът се опря за по-сигурно на стената и запристъпя към стаичката, където се бе самонанесъл. Но обърка посоката. И се срути във водопроводната шахта. Направо върху водомера. Резултатът: "фифти-фифти", както се казва. Счупен водомер и порязан лакът. -Аз казах ли ти!-примирено пророни пазачът.- Ма ти не, та не. Въпроси задаваш, на умен се правиш. Само ме бъркаш.Видя ли сега, видя ли? Всъщност, пазачът не бе прав. Въпросите си бяха логични а и „фифти-фифти” въобще не е лош резултат. Напротив. Човек рядко успява да постигне толкова много. Спомням си, когато бях млад, играех футбол в една група. Отборът ни не бе заплашен от изпадане, само защото имаше два още по-слаби от нас. А лидерите! Ееееее, лидерите си бяха направили всичко, както си му е редът. Добри трансфери, строга тактическа дисциплина, грамотност. Бе всичко бе, всичко. И ето последният кръг. Играят с нас на свой терен и им трябва само равенство, за да идат дето им беше мястото. В по-горната група. Почна мачът и ето ме мен срещу техният централен нападател. Водач беше той сред голмайсторите. Много техничен. Реших да ритна топката, а той леко, едва едва я побутна, сякаш я помилва и не уцелих. Топката де. Уцелих кракът му. Е, ще се оправи до средата на другия сезон, какво да го мисля. Но и без него ни напънаха. Вкараха ни в собственото ни наказателно поле. И ритат ли, ритат. Жал ни стана за нас. Онези ритат здраво. Ма нали калабалък, все някой от нас го отнасяше. Топката го удари ту по челото, та го нокаутира, ту гледаш присвил се, а топките му станали на пихтия. Да имаше начин, всите щяхме да идем при техният вратар, че там много спокойно. Ама ни домъчня за нашия. Да го не оставяме самин под обстрела. Все пак отбор сме мамка му. И така до 89-тата минута. Тогава един от наште я изрита, а крилото ни тръгна да се спасява напред и далеч от бомбардировките. А техният бек, спазвайки правилата, айде в корнер. Наредихме се ние, един техен централен защитник ме бутна с рамо и аз политнах. Гад бе, гад. Остави ме, не видиш ли, че тоз дето центрира не знае как да я ритне, камо ли да ме улучи. Ама като ме лашна мускултуристът, топката се удари в главата ми и ....гоооооооооооооол! Направо ми идеше да извикам: - Нямам винаааааааааааааааааааааааааааа!- Така и си останаха завалийките в нашата група. А мен. Е, мен медиите ме обявиха за най-добрия. И ме купи един отбор от горна дивизия. Тааааааа, гледах отблизо по-качествени мачове де. За повече пари ги гледах и понеже бързо ме разбраха що съм за стока, не ме моряха да играя. Най-много да нося топките. Таааааа, не е прав пазачът. Не е прав.Трудно се достига „фифти-фифти”. Трудно излизаме дори от мазето на душата си. И си е успех, да знаеш! Ей и аз. Търпяха ме до края на сезона и ме изхвърлиха. Че ибях профукал всичко. И ето ме на улицата. Без работа, без пари. Красота. Един приятел, крупен строителен предприемач ме взе. По милост. Трябвало му отговорник за една от бригадите. Но, някак си паснах. Удаваше ми се бе. Отначало за всяко нещо-при бай Наско-майсторът ми. Добър човек, душата си дава да те научи. И много бачках. Ма много. На шестия месец бях вече добър, на втората година –незаменим. Като дойде кризата, моята бригада последна я съкратиха. И още се навъртаме на обекта. Ей тъй, дойдем, изпием по кафе на крак-маг в магазинчето до строежа, полафим и си тръгваме. Ей го, видиш ли го онова брадясалото, смачкано в дрехи и лице човече. Общачето ни е. Общият работник. И той тук. Ама той уж за работата пита, а очите му все в магазинчето. И като види, че я няма, не му се показвай насреща. Крив ма крив. А тази вечер беше вече на работа. Онази бе, засуканата задочничка, която взема втората смяна. Какво кафе му направи, каква магия му стори, две думи му каза, усмихна му се и ето-нашият фърчи. Викам му-не си прибрал цимента. Ще се вкорави.- А оня метна палета, вкара го на сушинка, с найлон го покри, после се качи отгоре и запя. Не е същият човек бе. Уж пак е смачкан в мутрата и дрехите, но рядката му брадичка по-щастливо някак се вири. И очите му станаха едни голеееми и топли. Засмяха се. От една усмивка се засмяха. Да го пита човек що се смеят, че да не може да ти отговори. Чакай аз да викна клошара! -Хей, слепият! Хайде, изнасяй се от мазето. Няма да те гоня бе. Извисявам те. На вторият етаж. Там имаме една стаичка, опушена с дограма. И топла вода има и една пружина на четири крака заварена. Там се събличахме и инструмента си държахме. Направо президентски апартамент. Хайде, че да те водя да пием по кафе на магазинчето. Къде долу в мазето? Не става там. Не чу ли слуха? Тя идва. Изчурулика ми го едно врабче от съседното село. Дето е в полите на планината. А то го научило от друго птиче. Спряло се последното умърлушено, току до капандурата на старата селска църква. А там врабчовият селсъвет обсъждал най-пресните новини. Отначало не му обърнали внимание. Говорели за Господин Врабецов, онова едро врабче с малко мозък, което бе успяло да изгони другите от тавана на кооперативният обор и бе си приватизирало пътя до храната за добитъка. До тогава му викаха Врабеца и не го брояха много за стока. Но, кога сложи крилце на чуждата храна, започнаха да го уважават. За това, че ги изгони от пищната хранилка, че ги би и трепа, докато откаже другите да си вземат птичата дан. Започнаха да му викат Господин Врабецов. Умно момче бил, оправен, знаел кое и как. Бе уважение знаеш. Успял врабец. Няма значение как. Ама излязъл след обилно хранене да се припече на жицата пред обора и ястребът-врабчар му скинал главата. Трагедия. Много го ожалиха. Поне на чуруликане де. Страх ги бе, да не се окаже лъжа. И да ги не емне оня ми ти Врабецов. Но, като всяко селско събитие, това също изчерпи злободневността си. Тогава чак се заслушаха в тъжното чуроликане на пришълеца. И една неясна, но осезаема тревога ги обзе. Тя идва. Първо се появи нейният верен паж-студът. Събори останалите по случайност листа от дърветата, смрази душите и постла за господарката си чист бял килим върху калната земя. Тя дойде! Студената и дълга Зима. Красива, обвита в своите одежди от ледени виелици. С ледени, жестоки, смразяващи очи. И ние се свихме в пашкули от дрехи, прибрахме гордите си смели глави между раменете и затреперахме от страх. Добре, че опашка нямахме, че досущ на кучета бити щяхме да заприличаме.
Тя дойде.
Настани се в сърцата и смрази душите ни. Горда и студена, ледена Зима.

Категория: Изкуство
Прочетен: 1695 Коментари: 6 Гласове: 5
Последна промяна: 28.02.2010 08:56

Търсене

За този блог

Автор: papadok
Категория: Хоби
Прочетен: 288447
Постинги: 71
Коментари: 577

Гласове: 2819

Блог вълни

Календар

Февруари, 2010

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28

Блогрол