Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: papadok Категория: Хоби
Прочетен: 286843 Постинги: 71 Коментари: 577
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5  >  >>
23.06.2010 08:10 - Аромат на липи
image „Моя обич. Прекрасно мое създание. Най-прекрасното-моята обич.” Дали има на света човешко същество, което с пълна сила да осъзнава, че тя, обичта, е „А-то” и „Я-то” на нашия живот. Че е всичко, което ни е нужно, за да се почувстваме освен сити и здрави- и щастливи. „Моя обич. Прекрасно мое създание. Най-прекрасното-моята обич.” Неразбрана, но потребна ни.
И мъж ли е истинският мъж и мъжагата и мускултуристът и..., ако поне едни развълнувани женски гърди не са въздишали тежко за него. И поне едни красиви женски очи не са отронили сълзица кристална от тъга по него.  А жена ли е истинската жена и красавицата и кокотката, за която поне едни мъжки устни не са шепнали ненаписани стихове. И поне едни мъжки очи не са я гледали с обожание и с блесналия поглед на оглупяло теле. И майка ли е истинската майка, ако в обятията и не се е завряло поне едно изкаляно, но  светнало детско лице.  И дете ли е истинското дете ако, уплашено от малко врабче, не е било вдигнато от силните, грубите, сигурните бащини длани.   Горещо е и среднощ. Сънят бяга от клепачите. Аз от нямане какво да правя-философствам. Но ми е горещо и душно. Отварям вратата на стаята. На малка тераса излизам. Прохладен вятър гали сгорещеното тяло. И аромат на липи пълни гърдите ми. Облягам се на среднощната тишина и гледам. Улиците, уморени от дневната глъч са полегнали притихнали и упоени. А неонови лампи и мастилена здрач ги покриват с покров от канелен сумрак, с призрачни сенки и аромат на липи. Тихо и спокойно е. И самотно. Вдишвам дълбоко и влизам отново в стаята. Липовият мирис е изпълнил въздуха, дробовете ми, мислите ми. И води за ръчичка, като немирно дете, онова малко дяволче-летния неспокоен сън. Заспивам.  А ароматът на липи, намерил пролука през полузатворената врата, продължава да завладява стаята. Сгъстява се, придобива форма. Заприличва на нея. На моята обич. На прекрасно създание. Най-прекрасното-моята обич.... Тя се приближава към мен, ефирна, красива и нежна, навежда се, целува уморени клепачи  и  ми пее приспивна песен. Песен за лято, обич и мечти с аромат на липи.
Категория: Хоби
Прочетен: 4130 Коментари: 16 Гласове: 13
Последна промяна: 23.06.2010 16:14
07.06.2010 12:25 - Диагноза
Това е може би първият ми опит да пиша нещо си. Стана факт благодарение на куража, който ми даде моята скъпа приятелка Hristam . Що ли и трябваше, ама на :))))).  Мисля, че без нейната подкрепа нямаше да се престраша. Тогава всъщност не се престраших и тя го публикува в своя блог. Искрено съм и благодарен. Затова като фон тук ще сложа загатнат неин образ. Дано го хареса.
И още нещо от коментарите в онзи пост, което много ми хареса: 
viki11 - да сънуваш
28.06.2008 18:20 цветни сънища значи щастие. Това е старо народно поверие, на които може да се вярва повече от купищата съновници на днешния комерсиален пазар.

image



-Здравейте,  докторе!
-Заповядайте , влезте. Седнете, кажете името си и от какво се оплаквате?
- Докторе, казвам се Токичко Каишкоф и по професия съм сериозен бизнесмен. Работното ми облекло е риза Долче и Габана, вратовръзка Версаче и костюм Армани. Не, не този- Армани по график му се полага химическо чистене и като сериозен, подреден и делови човек, аз го предадох в химическото.
-Да, разбирам, но от какво се оплаквате?
-Докторе, аз, както Ви казах съм по професия сериозен бизнесмен. Работя здраво, делово и прагматично. Връщам се от работа и ям здраво, делово и прагматично. После спя здраво, делово и прагматично. Не сънувам. Това е разход на време за отдих. Но....... в последно време почнах да сънувам. При това цветно. Едни такива необясними картини и приказки. Страх ме е докторе. Страх ме е да не се разболея.
-Какви са сънищата Ви, разкажете?
-Ами сънувам ята от приказни феи с цветни, ама много цветни и шарени пеперудени крилца. Те размахват златни пръчици и от пръчиците се разстила фин диамантен прах. Слънчевите лъчи спират лудешката си гоненица и суетно се оглеждат в малките диамантени огледалца, след което продължават играта си. Заблестели с отраженията на слънцето, диамантчетата плавно се носят във въздуха и от случайното им съприкосновение един със друг, въздухът се изпълва с нежни звуци на кристални звънчета. После отново плавно се стелят надолу, покривайки с блестящо покривало главната фея- нещо, като менажера на феите, шефа на феиното АД. А тя стои приказно блестяща, с лице, подобно на египетската принцеса Нефертити и обрамчено с рамка от абаносови коси. Раменете и са крехки и женствени, пръстите фини и нежни. Някак от самосебе си, звънът на диамантения дъжд се примесва с нежните звуци на ласкаво пиано и аз, забравил всичко, се приближавам и се опитвам да я докосна, погаля, помилвам. Но в този момент се сепвам. Кажете ми докторе, чувал съм за силикози, антракози и други пулмонални заболявания, причинени от твърди частици в запрашена среда. Кажете ми, има ли опасност да се разболея? Има ли опасност да увредя деловите си бели дробове?
****


За всеки лек си има страдание.
За всяка диагноза си има болка.
За всеки цяр, доктор за да го изпише.

Драги доктори от сите раси, професии и възрасти, помогнете на колегата да постави диагноза и да изпише илач.

Продължението:

-Докторе може ли да.....?
-Ще тръгвам на визитация по домовете.
-Да. Добре. Всъщност докторе много съм уплашена, направо съм в стрес. Не съм сигурна, че ще събера смелост да дойда пак. Няма да Ви отнема много време.
-Добре. Влизайте. Какво Ви притеснява?
-Вижте, докторе! Аз съм млада, здрава нормална жена. Имам чудесен съпруг, който ме обича искрено и комуто отвръщам със същото. Не съм му изневерявала, а страстта, фантазията и разюздаността с която всяка вечер ме праща в царството на премалата и екстаза, както и многократните оръдейни салюти в чест на неговата мъжественост, ме карат да си мисля, че и той не ми изневерява. Имам уреден, подреден, спокоен и осигурен живот. Проблемите ми са толкова малки, че Ви трябва микроскоп да ги съзрете и толкова скучни, че дори телефонният указател и вицовете в предаването „Комиците” по БТВ са десет пъти по- интригуващи.
-Извинете....!
-Да докторе, разбрах. Но за да ми помогнете, трябва да знаете всички тези неща. При това случилото ми се е толкова невероятно, че ми е неудобно да Ви го кажа, за да не си помислите нещо за.........
-Спокойно- аз съм лекар!
-Та! Докторе, аз почнах да сънувам!
-Е, това не е повод за безпокойство!
-Но сънувам цветно!
-Няма да кажа на никого, обещавам Ви!
-Но сънувам един мъж, когото видях едва преди 5 минути тук!
-Сънувате мене? Като оставим настрана невероятността на този факт, който сигурно си има логично обяснение, обещавам да не Ви предавам на инквизицията!
-Докторе не ми се присмивайте. Не сънувам Вас. Сънувам винаги човекът, който току що излезе от Вашия кабинет. Толкова бях стресната, като го видях, че се вцепених. Изражението ми е било навярно ужасено, защото човекът изведнъж се сепна, втренчи се в лицето ми и хукна навън.
-Интересно! Разкажете съня си?
-Сънувам ято от феи с пеперудени криле. Цветовете по тях са толкова нежни и наситени, че всяка уважаваща себе си дъга би примряла от завист. Те ръсят със златните си пръчици някакъв блестящ и звънящ прашец, който нежно се стеле върху тяхната главна фея. И тази фея съм аз докторе. Същата черна, обрамчваща лика коса, същите нежни женствени рамена, същото лице. Аз съм докторе. Аз, облечена единствено в ефирна прозрачна роба от коприна в цвят „Пепел от рози”- моя любим цвят. Коприната ласкаво гали тялото ми и гъделичка възбуждащо зърната ми, дарявайки ме с приятното усещане за хлад и свобода. Чувствам тялото си чисто и леко, сякаш мога да полетя.
И изведнъж- виждам него! Същият набит, леко плешив, нисък господин, облечен в неподходящ за фигурата му скъп костюм. Толкова е сладък в смущението си. Ушите му се изчервяват от момента, в който ме съзря. Толкова е миловиден с плахите си стъпки към мене, с несигурно-протегнатата към мене ръка. Обзема ме неистово желание да ме докосне, да ме помилва, да ме целуне нежно. Толкова захлас и сласт и мъжко възхищение има в погледа му, че се възбуждам. Пръстите му са само на милиметри от мене. Вече изживявам удоволствието от допира с тях.
И в този момент се сепвам и неистов ужас ме обхваща!!! Та аз не го познавам, та аз нищо не зная за него.
Докторе кажи ми, моля те кажи ми, има ли риск? Докторе, феите боледуват ли от СПИН?
***
Категория: Хоби
Прочетен: 3390 Коментари: 14 Гласове: 7
-Тя идва! – тази мисъл ме хвърли в поредният пристъп на паника. Хукнах из стаите и огледах безупречната обстановка. Бях се постарал специално за нея. И двете свещи и тъмната бутилка оригинално шампанското, марка „Искра” от съседния винпром. Погледът ми го подмина с пренебрежение и се спря на вратичките на секцийката, където съхранявах успокоителното по рецепта „Гроздана”. Взех шишето с него в ръце и направо отпих два здрави гълтока за кураж. Лютата домашна ракия изгори вътрешностите ми. Но не донесе спокойствие. Хукнах към банята и набърго закусих с поредната порция паста за зъби. За свеж дъх бе, разбираш ли, за свеж дъх. Мразя да мириша на ракия. И мразя да съм трезвен, като ме е страх. Затова и комбинирам. Като по инструкция. Прави едно: два-три гълтока. Прави две: жабуркам се с паста за зъби. А всичко почна като на шега. Правеше ни кафе в магазинчето. Същата онази-задочничката де. После случайно я срещнах в града и седнахме на по бира и раздумка. Хареса ни и я поканих след два дена на приятелска разходка из парка. Пълен провал. Винаги проверявай прогнозата, като каниш някого на открито. Беше адски студ. Тя дойде обвита като пашкул, трепереща, премръзнала. Извини ми се и ме помоли да си тръгваме на момента. Разболявала се нещо. Разбрах я, сварих да спра едно такси и толкова. Умрях от срам. Издънка от секъде. Но вече бе влязла в мислите ми. Беше ме завладяла. Не спирах да си представям тънката и снага, малките примамливи гърдички, дългата красива коса. Срам ме беше да ида даже да си поръчам кафе след злополучната „разходка”. Но ето, една вечер, както си пиех самотната ракийка от пластмасова чашка и с две кисели краставички за мезе, тя се обади............................................................................................
Попита ме мога ли да готвя и се самопокани на вечеря. Какво и стана, така и не разбрах. Явно съм и харесал, знае ли човек. Втори шанс, така да се каже. И последен може би. Затова и толкова се стараех и притеснявах.
За готвене, не можех да готвя. Може би само яйца и то бъркани. Цар бях. Ту със саламец, ту с гъбички. Понякога и двете заедно. Просто виртуоз. Но до бърканите яйца. Накарай ме поне на очи да ги направя, очите си да избода, пак бъркани ще станат. Какво да се прави. Това мога, това и не направих. Направо поръчах 3 вида китайска храна, взех ядки и фастъци, некви сладки и, разбира се- шампанскооооо. Не мое. И ние сме гледали романтични вечери по филмите. Век на информация, няма начин. Звънецът! Сякаш ме преряза нещо. Сякаш не се звънеше на вратата, а биеше последният ми час. Защо бе? Нали само позната? Какво ми забърка и на мен с кафето тази фея? Право ли учеше, или бяла магия? Не зная. Зная само, че отворих вратата и зяпнах. Беше като ангел и дявол едновременно. Толкова ефирна и нежна, толкова изкусителна и сексапилна. Тя влезе, придърпа ме и устните и докоснаха моите.Без предисловия, без обяснение.  Китайска храна, шампанско, свещи. Бях ли вземал въобще нещо, или бе само спомен. Забравих всичко. Забравих дълго репетираните ситуации, разигравани всяка вечер във въображението ми. Обвих я с ръцете си, придърпах я силно към мен и обсипах гушката и с нежни, галещи целувки. Тя повдигна с ръце косите си и това ме подлуди. Езикът ми нежно и нетърпеливо докосна ухото и, спусна се по красивата и шия и затърси гърдите и. А те, възбудени и бодящи, сами се предложиха на жадните ми устни. Дори не помня как се озовахме и двамата голи в леглото? От къде се появи тази завивка? Не помня. Помня как започнах да целувам краката и, докато ръцете ми галеха зърната. Как всяко мое докосване я караше да тръпне от удоволствие и как това още повече ме възбуждаше. Устните ми се върнаха на гърдите и и дълго и дълго и дълго езикът ми милваше върховете им, докато ръката ми, насочена от нейната, милваше нежността и. Спуснах се надолу, разтворих краката и и зацелувах вътрешната страна на дългите и, красиви бедра. Удоволствието ми се увеличи от леките стенания, изтръгнати от уста и. Езикът ми палаво бродеше по интимността и, а ръцете ми ревниво галеха цялото и гънещо се тяло. Обърна се по корем и вирнатото и дупе ме побърка с канещия си жест. Влязох в нея, а ръцете ми, мушнати под тялото и, стискаха напрегнатите гърди. Устата ми, забравила за нежност, хапеше врътът и. А тя се извиваше като змия и топлото и стегнато дупе се притискаше още по-силно в мен. Отъркваше се о корема ми, сливаше я с мен. Отдръпна се, обърна ме по гръб и устните и нежно и плътно го обхванаха. Разтърси ме сякаш 220 волтов ток. Не издържах и изригнах. Ако има рай, то в този момент ние бяхме в рая. Стенещи, възбудени, милващи, обичащи. Бяхме едно. Бяхме забрава и страст. После уморени легнахме и нежната и главица доверчиво се гушна върху рамото ми. Никога не съм предполагал, че едно такова дребно нещо, като несъзнателното мърдолене на мъничките и пръстчета на краката, ще ме разнежи толкова. Аз ли бях  този човек? Какво ли не прави обичта. Как ни променя. Дори не е нужно да въздишаме по сълзливи мелодрами и да повтаряме в несвяс „Това е обич, това е то, на”. Обичта е във всеки от нас и е нужно само някой, който  да се разрови в коша на душата ни, да изхвърли дрипите втора употреба а и другите, лъскавите и непотребните бутикови дрешки, за да намери в себе си нея-красивата, човешка обич. Неразумна, скарана с прагматизма, не всякога забележима. Толкова мъничко ни трябва понякога. Едно кафе, една усмивка, една магия.  Или пък блеснали детски очи от подареното „Ледено”. Дори гальовното близване по ръката ни от погаленото улично псе. Леле разфилософствах се. Всъэщност не е нужно да ви обяснявам. Всеки един от нас си има своите обичливи мигове и те, като хиляди вълшебни блещулчици озаряват живота ни и го осмислят. Правят ни хора. ................................................................................................................................................ Събудих се премръзнал. Пред мен, на масата имаше недоизпита пластмасова чаша с ракия и две краставички за мезе. Ни помен от шампанско. Вятърът бе открехнал по някакъв начин балконската врата и от там, със саркастична усмивка ме гледаше тя- ледената, студена самота.
Категория: Изкуство
Прочетен: 1788 Коментари: 6 Гласове: 2
Последна промяна: 31.05.2010 17:45
Много често жените се оприличават на вещици
image

от нас-мъжете 
image

не, не от тези мъже горе-
 а от от истинските мъже
image
///Защо ми се струва, че именно рогата го правят толкова мъжествен :(((( ? :)))) ///



Но всъщност няма такъв, който да не е губил поне
веднъж ума си, въпреки филосовските си наклонностиimage

да е пръскал зъбато очарование
image

и да е пристъпял герест и наперен, пъчейки, я ключът от спортната си кола, я зачервеният си гребенimage

или пък зачервеният си нос
image

за да впечатли тази, която сърцето му шепти
image

Защото без Вас, скъпи дами,
image

Без вашата нежност
image

и красота
image


ние сме просто диваци, изгубили смисъла на живота си
image

Пари,
image


власт
image

губят смисъла си, ако няма жена, за която да се бориш
image

И макар често да сте "особено сговорчиви"
image 
към нас

Ние, дори без да го съзнаваме, а често и без да го
признаваме,  ви обичаме и боготворим!
image

На празника на женствеността, приемете от нас, мъжете, нашата признателност, че ви има

imageimage
imageimage

 С ОБИЧ
Категория: Изкуство
Прочетен: 4668 Коментари: 29 Гласове: 17
28.02.2010 08:52 - Зимно
-Не става! Не може!-инатеше се пазачът на замразеният, поради кризата строеж. -Защо?-не се предаваше слепият клошар, настанил се в незавършеното мазе на обекта. -Поставили са ме тук да пазя от кражби, не за лукова глава! -А какво има на строежа? -Тухли-четворки и малко вар гледам останала в трапа. -И мислиш, че аз ще открадна две тухли четворки? -Е, ти не, но има и които ще вземат. -Значи са те поставили да пазиш не от мен, а от тези, които вземат? -Да. Чакаааай, обърка ме! Не става бе човек. Долу даже ток няма, не виждаш ли? -Не, не виждам. -Уф да бе. Бе прави каквото щеш. В края на краищата за всекиго има място под слънцето, нали така! -А къде е слънцето? -Е, сега го няма. Нощ е де. Ама..... . -Тогава от къде знаеш къде ти е мястото под слънцето и къде е моето? А в мазето има ли слънце? -Бе ти луд ли си? -Не, сляп. И затова питам. Искам да открия мястото си под слънцето!-след това слепецът се опря за по-сигурно на стената и запристъпя към стаичката, където се бе самонанесъл. Но обърка посоката. И се срути във водопроводната шахта. Направо върху водомера. Резултатът: "фифти-фифти", както се казва. Счупен водомер и порязан лакът. -Аз казах ли ти!-примирено пророни пазачът.- Ма ти не, та не. Въпроси задаваш, на умен се правиш. Само ме бъркаш.Видя ли сега, видя ли? Всъщност, пазачът не бе прав. Въпросите си бяха логични а и „фифти-фифти” въобще не е лош резултат. Напротив. Човек рядко успява да постигне толкова много. Спомням си, когато бях млад, играех футбол в една група. Отборът ни не бе заплашен от изпадане, само защото имаше два още по-слаби от нас. А лидерите! Ееееее, лидерите си бяха направили всичко, както си му е редът. Добри трансфери, строга тактическа дисциплина, грамотност. Бе всичко бе, всичко. И ето последният кръг. Играят с нас на свой терен и им трябва само равенство, за да идат дето им беше мястото. В по-горната група. Почна мачът и ето ме мен срещу техният централен нападател. Водач беше той сред голмайсторите. Много техничен. Реших да ритна топката, а той леко, едва едва я побутна, сякаш я помилва и не уцелих. Топката де. Уцелих кракът му. Е, ще се оправи до средата на другия сезон, какво да го мисля. Но и без него ни напънаха. Вкараха ни в собственото ни наказателно поле. И ритат ли, ритат. Жал ни стана за нас. Онези ритат здраво. Ма нали калабалък, все някой от нас го отнасяше. Топката го удари ту по челото, та го нокаутира, ту гледаш присвил се, а топките му станали на пихтия. Да имаше начин, всите щяхме да идем при техният вратар, че там много спокойно. Ама ни домъчня за нашия. Да го не оставяме самин под обстрела. Все пак отбор сме мамка му. И така до 89-тата минута. Тогава един от наште я изрита, а крилото ни тръгна да се спасява напред и далеч от бомбардировките. А техният бек, спазвайки правилата, айде в корнер. Наредихме се ние, един техен централен защитник ме бутна с рамо и аз политнах. Гад бе, гад. Остави ме, не видиш ли, че тоз дето центрира не знае как да я ритне, камо ли да ме улучи. Ама като ме лашна мускултуристът, топката се удари в главата ми и ....гоооооооооооооол! Направо ми идеше да извикам: - Нямам винаааааааааааааааааааааааааааа!- Така и си останаха завалийките в нашата група. А мен. Е, мен медиите ме обявиха за най-добрия. И ме купи един отбор от горна дивизия. Тааааааа, гледах отблизо по-качествени мачове де. За повече пари ги гледах и понеже бързо ме разбраха що съм за стока, не ме моряха да играя. Най-много да нося топките. Таааааа, не е прав пазачът. Не е прав.Трудно се достига „фифти-фифти”. Трудно излизаме дори от мазето на душата си. И си е успех, да знаеш! Ей и аз. Търпяха ме до края на сезона и ме изхвърлиха. Че ибях профукал всичко. И ето ме на улицата. Без работа, без пари. Красота. Един приятел, крупен строителен предприемач ме взе. По милост. Трябвало му отговорник за една от бригадите. Но, някак си паснах. Удаваше ми се бе. Отначало за всяко нещо-при бай Наско-майсторът ми. Добър човек, душата си дава да те научи.  И много бачках. Ма много. На шестия месец бях вече добър, на втората година –незаменим. Като дойде кризата, моята бригада последна я съкратиха. И още се навъртаме на обекта. Ей тъй, дойдем, изпием по кафе на крак-маг в магазинчето до строежа, полафим и си тръгваме. Ей го, видиш ли го онова брадясалото, смачкано в дрехи и лице човече. Общачето ни е. Общият работник. И той тук. Ама той уж за работата пита, а очите му все в магазинчето. И като види, че я няма, не му се показвай насреща. Крив ма крив. А тази вечер беше вече на работа. Онази бе, засуканата задочничка, която взема втората смяна. Какво кафе му направи, каква магия му стори, две думи му каза, усмихна му се и ето-нашият фърчи. Викам му-не си прибрал цимента. Ще се вкорави.- А оня метна палета, вкара го на сушинка, с найлон го покри, после се качи отгоре и запя. Не е същият човек бе. Уж пак е смачкан в мутрата и дрехите, но рядката му брадичка по-щастливо някак се вири. И очите му станаха едни голеееми и топли. Засмяха се. От една усмивка се засмяха. Да го пита човек що се смеят, че да не може да ти отговори. Чакай аз да викна клошара! -Хей, слепият! Хайде, изнасяй се от мазето. Няма да те гоня бе. Извисявам те. На вторият етаж. Там имаме една стаичка, опушена с дограма. И топла вода има и една пружина на четири крака заварена. Там се събличахме и инструмента си държахме. Направо президентски апартамент. Хайде, че да те водя да пием по кафе на магазинчето. Къде долу в мазето? Не става там. Не чу ли слуха? Тя идва. Изчурулика ми го едно врабче от съседното село. Дето е в полите на планината. А то го научило от друго птиче. Спряло се последното умърлушено, току до капандурата на старата селска църква. А там врабчовият селсъвет обсъждал най-пресните новини. Отначало не му обърнали внимание. Говорели за Господин Врабецов, онова едро врабче с малко мозък, което бе успяло да изгони другите от тавана на кооперативният обор и бе си приватизирало пътя до храната за добитъка. До тогава му викаха Врабеца и не го брояха много за стока. Но, кога сложи крилце на чуждата храна, започнаха да го уважават. За това, че ги изгони от пищната хранилка, че ги би и трепа, докато откаже другите да си вземат птичата дан. Започнаха да му викат Господин Врабецов. Умно момче бил, оправен, знаел кое и как. Бе уважение знаеш. Успял врабец. Няма значение как. Ама излязъл след обилно хранене да се припече на жицата пред обора и ястребът-врабчар му скинал главата. Трагедия. Много го ожалиха. Поне на чуруликане де. Страх ги бе, да не се окаже лъжа. И да ги не емне оня ми ти Врабецов.  Но, като всяко селско събитие, това също изчерпи злободневността си. Тогава чак се заслушаха в тъжното чуроликане на пришълеца. И една неясна, но осезаема тревога ги обзе. Тя идва. Първо се появи нейният верен паж-студът. Събори останалите по случайност листа от дърветата, смрази душите и постла за господарката си чист бял килим върху калната земя. Тя дойде! Студената и дълга Зима. Красива, обвита в своите одежди от ледени виелици.    С ледени, жестоки, смразяващи очи.      И ние се свихме в пашкули от дрехи, прибрахме гордите си смели глави между раменете и затреперахме от страх. Добре, че опашка нямахме, че досущ на кучета бити щяхме да заприличаме.
Тя дойде.
Настани се в сърцата и смрази душите ни. Горда и студена, ледена Зима.
Категория: Изкуство
Прочетен: 1686 Коментари: 6 Гласове: 5
Последна промяна: 28.02.2010 08:56
14.01.2010 20:49 - По пътя


Обрулени от вихрени повеи

 на зла и кална зима,

забравили за нежност,

милост и човешка дума,

очите ни – стоманени игли,

душите –  мънички и зли.

Въздигната направо от калта

изправяме ранената снага,

напук на тежкото олово

в приведените рамена,

И ставаме - отново... и отново.

За да вървим.

Да се спасим.

Вървим.

На пътя ни- цветче красиво

или поглед ласкав, обичлив.

Искра изскача като от огниво -

денят е вече цветен и щастлив.


Едно единствено цветче красиво.

И поглед - ласкав, обичлив.

Категория: Изкуство
Прочетен: 3907 Коментари: 14 Гласове: 7
25.11.2009 17:54 - Рисунка
Лист хартия и молив. Очи затворени. Ръце уверени. Рисувам.
Очите ти.
Засмените.
Нежните.
Понякога страшни.
Винаги красивите.

Косите ти.
Разкошните.
Уханните.
Копринено ласкави.
Винаги прекрасните.

Гърдите ти.
Магически.
Прелестни.
Развълнувани.
Винаги вълнуващи.
    Видях. Очи отворени Сърцето мое нарисувано, на лист хартия със молив.
Категория: Изкуство
Прочетен: 2599 Коментари: 14 Гласове: 6
Втора редакция:
Уф, забравих да предупредя-тук, в този постинг да не влизат "сириозни" хора със "сириозни" помисли в главата :)
Само несериозници в зевзечешко настроение :)


Малко предисловие :))))))
Това започна като смс, който ми достави много настроение по време на доста тежкото тотално преброяване на преживни в България, с което беше натоварено НВМС в последните дни. После последва шеговит отговор. А след като се върнах- обработка сега, тук на компа, с помощта на признати мастити поети тип "Заслужил артист на "Блог-БГ"" . И в края на краищата се получи един много весел стих от сорта  "Ако няма рима, удари ма".  Понякога  такива малки гъделчета, пратени в точния момент, далеч от претенциозност, могат да развеселят  човек много повече, отколкото добре обмислени сатири. И да го заредят с настроение.  Ако имате и вие такива смешни римички, които са ви доставили смях, споделете ги- за да не се компрометира нивото на блога ви, пуснете ги тук- моето блогово ниво е  невъобразимо  високо, че от нищо не ме е страх/ то ест-не мое  се срути повече/    ;).


PS
Признавам си, че и аз имам дял в тази класика-май беше в няколко точки и запетаи, ама имам. Не мое да се не наместя и аз- все пак това е чутовно произведение :)))))))) Знам ли в коя световна антология ще го публикуват?

ЧИСТО ОВЧА ИДИЛИЯ
 
 Сред пастирки и тревички  забавлявахте се всички само ти ли лаборанте млад  с изглед секси и брадат  там, сред палави овчици,  си мечтаеш за девици... даже там, сред аромата,  на тревите и цветята  и насред сено на бали  си представи как ме галиш   -Аз мечтая за девица да ми донесе поне водица оти в тая черна кал овцеброй, или абдал душкам барабошки сал, вместо в балята сено, и във този овчи свят теб да вкуся с аромат на жена и дъхав цвят.
Категория: Изкуство
Прочетен: 1998 Коментари: 7 Гласове: 6
Последна промяна: 15.11.2009 20:54
03.11.2009 13:50 - Ако можех
imageimage

      Ако можех,
най-ярките звезди от нощното небе,
бих вплел в косите ти красиви,
за да осветяват те пътя ми
към ласкавия шепот на ръцете ти.

Ако можех,
на слънцето от най-гальовните лъчи
бих направил диадема
и по пурпурен килим от розови листа
бих те възкачил на слънчевия трон.

Ако можех,
Бих събрал в шепа
искрите от очите ти игриви
и бих наплискал своето лице.
За да заискри.

Ако можех.
Но не мога.
В огледалото видях
на пораснало момче,
състареното лице,
приведените рамене,
уморените ръце.

И само в зениците
 свенлива се е спотаила младостта.
А във скутът й,
като на слънчев трон
властва обичта.
image
Категория: Изкуство
Прочетен: 2917 Коментари: 16 Гласове: 6
Последна промяна: 08.11.2009 18:50
03.11.2009 13:36 - Недопустимо
http://hristam.blog.bg/izkustvo/2009/11/03/i-tova-ne-mi-se-beshe-sluchvalo.428174

Прочетох този пост и останах изумен, че някой може да си позволи подобна явна кражба, при това, без да даде някакво логично обяснение, или да се извини. По своята същина това е едно от най-неморалните действия. Моето лично мнение е, че трябва колкото се може повече блогъри да пуснат протестен постинг и и в тях да се поиска от модераторите, подобни прояви да бъдат санкционирани, дори и с изгонване от блога. Иначе, оставяйки подобни прояви без последствие, сами ще сме си виновни.
Категория: Изкуство
Прочетен: 1331 Коментари: 2 Гласове: 1
23.10.2009 13:45 - Есеннозимно

Зима в сърце.
Есенно листо паднало
в земната
кал.
image

Категория: Изкуство
Прочетен: 2193 Коментари: 11 Гласове: 8
Последна промяна: 23.10.2009 13:48
25.09.2009 20:38 - Сърцето ми.
Този разказ е провокиран от разказа на Hristam  "Жена ти ме напусна" и е своеобразно негово продължение. Нещо, като другата гледна точка. Естествено с нейно съгласие и одобрение, защото идеята си е нейна и всяко друго действие би било един вид плагиатство /не, че сега не е, но поне е разрешето плагиатство ;) /


Хриси  дава възможност читателят сам да доразвива своята версия. Всъщност, ако самата авторка не настоянаше, надали бих имал смелостта да го напиша. За нейната поддръжка бих искал да и благодаря с топла прегръдка, но е прекалено далече. Така, че тя определено губи ;) Благодаря ти приятелко.


....

-Саше, къде се изгуби бе човек? Може ли така да не се обадиш?-тези думи, избоботени от моя съпруг, сякаш ме шибнаха като с камшик през лицето. Обърнах се и го видях, потънъл в мечата прегръдка на Краси. И уж забравената обида се стовари отгоре ми с нова сила. Сигурно ми е проличало по лицето, защото видях умолителното изражение на моя мечо и това някак посмекчи изражението ми. А и тази негова безкрайна доброта винаги ме обезоръжаваше. Моят прекрасен, мил, верен съпруг. Най-добрият ми приятел. И изгубилият се в обятията му Сашо. Приглушени от времето спомени изникнаха, като от нищото и ме завладяха.

 

Бяхме тримата  неразделни. Аз, приятелят ми Сашо и неговият верен другар Краси. Те двамата бяха абсолютни противоположности. Сашо внушаващ доверие, уверен, интелигентен и красив, с вечно наболата небрежна брадичка и омагьосващият син поглед, подчертан от мургавият му тен. И Краси- тромав великан с добродушно лице и огромни ръце. Още тогава в присъствието на Краси се чувствах някак сигурна и спокойна. Точно в противовес на неспокойната, страстна и трепетна връзка, която имахме със Сашо. Бях като омагьосана. Тръпнех при всяко негово докосване. Потъвах в бездънната синева на погледа му. Обичах с всяка  клетчица на младото си тяло. И обичана. Обичана ли? Не-боготворена! Той сякаш ме бе издигнал на пиедестал. Бе изградил около мен огромен, красив олтар от фина позлатена дърворезба и в създадения от него храм, аз бях главното божество. Чувствах се като във рая. Не осъзнавах, че от него до бездната има само една крачка и между тях няма обезопасителни огради.

Той ме излъга. Трябваше му само малко време далече от мен, за да се подчини на първичния си мъжки нагон. Като животно. Дори и това бих преглътнала. Но не и нескопосните му, плитки лъжи. Сякаш паднах в бездната. Не. Срутих се в нея заедно с отломките на моя пиедестал. Засипана с парчетата на взривеният ми олтар. Някак нямах сили вече да го погледна. Нещо повече. Не можех да се насиля да съм на едно място с него. Не зная дали това бе омраза. Поне обида беше. Огромна. Незаслужена. И предизвикваща непоносимост.

После той замина да учи. От гузност ли, от що ли, рядко се връщаше и някак спря да поддържа контакти. Дори с Краси. Може би те му напомняха за мен. Просто изчезна от живота ми. Не и обидата. А до мене беше Краси. Винаги готов да те изслуша. Да те утеши, да предложи могъщото си рамо. Цели 4 години. Свикнах да го търся даже за да го попитам къде да напомпя гумите на колата си. Някак неусетно почнах да търся поводи. Да съм с него. Да чувствам силата му, спокойствието му. Забелязвах преклонението с което ме гледаше, влажните му очи, неспокойните пръсти, когато ме докосваше. Доставяше ми удоволствие и в същото време нещо сякаш ме спираше. Може би ме бе страх да не го изгубя, както бях вече изгубила. Приятелството може да е вечно, Обичта е вечна. Любовта-преходна. И болезнена. Поне краят и. Често и през цялото и съществуване.

Веднъж обаче не устоях. Прекрасен залез на морският бряг, романтика на малкото курортно градче, приютило ни за няколко дена, носеща се във въздуха авантюра. Всичко това може да е било причината. Не устоях. Обвих ръце около мощната му шия и устните ми се сляха с неговите. А когато ме целуна с цялата нежност на този свят, точно по ъгълчетата на устните ми, просто се разтопих.

От няколко месеца сме семейство. Безумно щастливи. Сякаш някой ни завидя. И ни прокълна. Ето проклятието ни. Неговият мил другар и мой бивш любим. Предчувствах, че няма да е за добро.

И познах.

Заредиха се гости, съвместни излизания, концерти. Все заедно. Като едно време. Неразделни. Неприязънта ми бе дълбоко покрита. Не исках да помрачавам детинската радост на моя съпруг. Сякаш му липсваше мъжкото приятелство. Постепенно се примирих. Свикнах. Даже започнах да се радвам, като ги гледах двамата толкова съсредоточени, било в поредния мач, било в ремонта на колата.

Притесняваха ме само погледите му. На Сашо. Жадни. Искащи. Търсещи. Скрити. Не, че ми бе неприятно. Природата е вменила на жените жаждата да бъдат харесвани. Всъщност защо само на жените? Притесняваха ме обаче. Правеха ме неспокойна. Сигурността, дадена ми от Краси, някак изчезваше и на нейно място се настаняваше тревожно безпокойство. Колкото и да се въздържаше, а не мога да му го отрека, в Сашо гореше обичайната му страст. Не можеше да я превъзмогне. Тя бе същината му. Може би дори и неговият чар. Избягвах го до колкото това бе във възможностите ми. Май не ми се получаваше много. Затова и реших да поговоря с него. Да изчистим ръждата от миналото, да се изясним и да продължим на чисто. Исках да му обясня, че тук не ставаше вече въпрос за нас двамата само. А за Краси. Той не заслужаваше да бъде обиден. А знаех, че Сашо държи на него. Чувствах го най-вече.

 

Издебнах, когато Краси бе извън града и го извиках у нас. Обясних му всичко. Мисля, че разбра. Видях, че се натъжи и ми дожаля малко за него. Тъкмо си тръгваше, когато ми се прииска да го прегърна приятелски. Сторих го. В този момент усетих устните му върху шията си. Жадните ръце около кръста ми. Неспокойни, горещи, ласкави. Не разбрах какво стана. Усетих как цялото ми тяло се притисна в неговото. Как устните ми се впиват в неговите. Потърсих ръцете му и ги сложих на гърдите си. Изгарях, бях в несвяст. Обвих се около тялото му. Изпих насладата и страстта до последната капка.

В следващите дни нещо се отприщи у мене. Старата обич ли, природната ми жаждата ли? Но не се насищах. Търсех докосванията му. Независимо къде сме. Дори лекото погалване на върха на пръстите му. Взривяваха ме, караха ме да се усмихвам. Сякаш сияех. Несъзнателно.

 

После дойде промяната. Може би Сашо взе да става все по-затворен. Изчезна усмивката му. Нещо сякаш го плашеше. Не обичаше да споделя, а това ме изнервяше. Загърбваше проблемите. Искаше сякаш да живеем в нашия си измислен свят. Ако може, да не излизаме от него. Липсата на диалог ме побъркваше. Не ми се говореше само за това, колко съм красива в неговите очи. Исках нещо повече. Дори не осъзнавах какво точно. Но нещо различно. Усещах, как все повече се отдалечавам от него. Неспирните му опити да ме задържи водеха до ново отчуждаване от моя страна. Не можех да се разбера. Понякога улавях собственият си поглед - чужд и далечен, сякаш се чудех кой е този срещу мен и какво правех с него? И тук нито за момент не се бе появило чувство за вина към Краси. Не зная защо. Би трябвало поне, защото още го обичах. Та той продължаваше да ми бъде най-големият, най-сигурният приятел. Моето спокойствие.

 

Случи се. Не ми се говори за това. Но-случи се. Нещо в живота ми се промени завинаги. Една дума, едно ръкостискане. Как е възможно човек да се променя толкова бързо?

 

На поредната ни среща не издържах и го оставих. Той дори не забеляза, че съм излязла от стаята. Просто седеше срещу мен с празен поглед и даже не зная дали ме виждаше. Като че ли...отсъстваше от самия себе си.

Не исках да се разделяме по този начин, но не можех да променя нещата.

Докато приготвях дрехите си, чух Краси да говори по телефона. После се появи много разтревожен, каза ми, че Сашо е катастрофирал, и изобщо не забеляза куфара. Очакваше, че ще тръгна с него към болницата, но аз само поклатих глава. Той се спря, гледа ме дълго, сякаш цяла вечност, после излезе без да каже и дума.

Продължих да подреждам багажа си. Само най-необходимото. Напусках ги. И двамата. Защото.... случи се. Нещо в живота ми се промени завинаги. Една дума, едно ръкостискане. Как е възможно човек да се променя толкова бързо? Не съм лека жена, не съм безчувствена. Не съм неверна. Въпреки това- случи се. Срещнах един човек. Тих,  грозноват даже, незабележителен. Но.........как само се разтуптява сърцето ми, когато ме докосне, как ме кара постоянно да мисля за него. Не мога да го откъсна от мислите си. Нощ и ден. Защото се случи. Ей така, без причина. Не са виновни нито Сашо, нито Краси. Дори аз не съм виновна, колкото и това да звучи безбожно и нахално. Обичам ги и двамата. Всеки, по свой си начин. Но искам да бъда с него. С този, към който ме тегли търсещото ми  сърце. Не зная. Може би той е моя несъзнателен опит за бягство? Може да е и голямата ми любов. Не зная. Това оставям на социолозите и моралистите. И клюкарите. А...... тях ги споменах при моралистите, защо ли се повтарям.

 Аз просто искам да бъда щастлива. Разумът, този нещастен иезуит, винаги ще намери оправдание за щенията на сърцето. Ще потърси начини, те да се сбъднат. Или пък поне ще се постарае да намали вредното въздействие върху това същото неразумно, немислещо, чувстващо, искащо, егоистично сърце. Поне ще опита. Не искам да мисля. Или пък не мога. И това не зная. Зная, че отивам при него. Този, който сърцето ми припозна. Останалото оставям на разумните хора и моралистите. Сбогом мои прекрасни, нежни обични приятели. Не ме съдете.

 

Оставям ви с обич.

Категория: Изкуство
Прочетен: 2715 Коментари: 12 Гласове: 4
Последна промяна: 25.09.2009 21:10
17.09.2009 13:57 - Пръски кал 2


Тя, прекрасната!
  Тръгвам. Усмихнат. Горд. Нали човекът е човек, когато е на път. Правя голяма крачка напред.  Някой отзад подкосява краката ми. Падам. Яростно поглеждам наоколо. Хора. Много хора. Добри. Усмихнати. Съчувстващи. Не може да е някой от тях. Не може. -Съдиятаааааааа!!!-ръмжа обидено/***бел.на героя: В последствие авторът ми обясни, но това в последствие, тогава още не знаех, че съдиите са ограничени бройки, или ограничени-не разбрах. И затова не се намесват за дребни неща, или пък за дребни хора, или пък за дребни пари-и това не разбрах. Само за големи неща, или пък за големи хора, или пък големи пари. Винаги „За”, никога „Против”. „За” големите хора, купуващи ги с големи пари. Ама това го научих в последствие, тогава още не го знаех.***/. Станах. Изтупах калта от себе си. Наведох се. Взех си гордият поглед. Пратих го на химическо чистене. После си го сложих. Погледнах гордо.  Видях високи върхове, достойни за покоряване. С бял сняг и кристално чист въздух. Изпъчих се. Тръгнах. Направих гигантски скок напред. Полетях. Сякаш докоснах върховете.  И белият сняг.  Вдишах кристалният въздух.  Някой отзад подкосява краката ми. Приземявам се. Всъщност падам. Пак. В калта. Поглеждам смутено наоколо. Хора. Много хора. Добри. Усмихнати. Съчувстващи. Някой от тах ще е. Някой от тях, сигурен съм. Изправям се бавно. Не взех гордият си поглед. Обърква ме.Виждам върховете. Не протегнатите да ме спънат крака. Пък и химическото чистене е скъпо. Оставих го. В калта. Приведох се. Ниско. Прегърбен. Още стърчах. Приклекнах още. Изравних се с другите. Станах човек. Като другите. Усмихнат. Съчувстващ. Приведен. Бе добър човек. Тръгнах. С плахи стъпки напред.  Ставало бе.  Не било трудно. Почнах да изпреварвам останалите приведени. С плахи стъпки. От време на време усмихнато и съчувстващо протягах крак и подкосявах краката на някой горд, крачещ с големи стъпки. Въбще всичко, което трябва да прави добрият усмихнатият съчувстващият наведеният- човекът. Вече бях в челните редици. Вече виждах изворче с кристална вода в подножието на върховете. Мамещо. Вече вкусвах водата. Спънах още един. Имаше шанс да бъда даже първият, напил чистата вода. Измил калта от лицето си.  Някой отзад подкоси краката ми. Паднах. Пак. В калта. Прегазиха ме няколко добри хора. Не успях да видя дали са съчувстващи. Лицето ми бе затиснато в калта. Но щом са добри..... Нали отличителният белег на добротата е съчувствието, така че със сигурност са съчувстващи. Прегазиха ме съчувствено. Въобще не гледам наоколо.  Няма да ставам. Легнал имам широка база. Стабилност.  А и ниска опорна точка.  Стабилност.  Не могат да ме спънат. Не могат да подкосят краката на падналия.  Не мога да падна. Тръгнах. Полазих с лакти бързо напред.  Запровирах се между краката на добрите усмихнатите съчувстващите наведените-абе хората бе. Като змия. Лактите изчезнаха някъде. Заприличах на змия. А ужасените добрите усмихнатите съчувстващите наведените-абе хората бе, се отдръпваха и ми правеха път да мина. О, страхотно е. Пак съм в първите редици. Доста змии наоколо. Или май не са змии. Усмихнах се широко и добро. Някой обърка усмивката ми със зинала змийска паст и жесток ботуш натика главата ми още по-дълбоко в калта. Меката, влажната, лепкавата, нежната като кадифе улична кал. Попи във всяка моя пора. Обви ме в нежната си прегръдка. Няма да тръгвам вече. Ще се заровя в калта.  Ще стана кал.  Ето, ето-обувката на политик. Забързан за Парламента, или за далавери. Или за далавери в Парламента. Все тая. Залепих се за подметката му. Сега съм вече кал под политически чадър. Или под подметката на политик. Все тая. Сега вече се нося бързо. Правя огромни скокове напред. Със самолет. Правтелственият май. Не ме интересува с кой. Важното е, че е луксозно и бързо. А и е практично-евтино излиза. Минавам над високи върхове. Високо над белите снегове. Влизам в чисти стаи. Цапам току що изпрани килими. Но не може. На запада е така-влиза се с обувките. А западът ееееееееееее. Западът. Виж в къщи политикът сваля обувките си и не ми дава да цапам много. Само в антрето. Бе запад запад, ама политикът си е балкански. А на Балканите у дома се събуват. За да не цапат. Добре е да си кал. Кал под подметката на политик. Кал с достойнство някак. Неприкосновена някак. И бизнес ще завъртя. Та нали политиката е бизнес. Най-печелившият. С голяма рентабилност. Почти без загуби. Е, тук там ще оставя малко кал от себе си, но това е разумна инвестиция. Не може без разходи.  И никой не се сърди, че го цапам бе. Благодарят ми. Разкош. А върху бая гърбове на молещи стъпи обувката. Бая гърбове и задници изцапах. Благодарят ми. Гърбовете и задниците. Нали съм властимеюща кал. Един ми рече, че и политиците ги препъвали. Много важно. Даже е добре. Ще вирне падналият политик краката си и тогава вече ще бъда кал над подметката на политик. Ще бъда отгоре бе. Може и политик да стана. Що не. Та нали хората от кал сме направени. А политиците са хора. Що да не стана политик. Тъкмо да не развалям традицията. Добре е да си кал. Покоряваш върховете.     .........................................................................................................................................................   Събудих се цял в пот. Изтръпнал. -Скъпи, кошмар ли сънува. Врътя се, бълнува?-дочувам в просъница гласът на благоверната. -Не зная скъпа. Сънувах, че тръгвам. Усмихнат. Горд. Нали човекът е човек, когато е на път. Правя голяма крачка напред.............! -Значи кошмар. Скъпи, това е било само сън. Не се тревожи скъпи!- после тя се свива на топка и блаженно заспива. Погледнах я и ми става мило. Толкова е красива.  Нежна.  Мека като кадифе.  Лепкава. Прекрасна Чистокръвна. И аристократична. Улична  кал.


********
За мене това си е едно продължение на темата:

http://papadok.blog.bg/izkustvo/2008/08/21/pryski-kal.225157

И нале си е мое-харесва ми бе :)))))))))

 
Категория: Изкуство
Прочетен: 3709 Коментари: 27 Гласове: 6
Последна промяна: 17.09.2009 14:04
01.09.2009 15:47 - Прилепи
Нощта, грижовна любовница, приема в прегръдките си измореният град, покрива го с балдахин от мастиленосиньо небе, напръскано със сребристи точици и целува уморените му клепачи с целувката на успокоението. След това смълчава улиците и тихо запява приспивната песен на щурците. А морето припява с хипнотичния шум на вълните. И освободени от простичките, несложни, задължителни дневни терзания, мечтите ми литват в нощта, като игриви прилепи. Дали създателят ми, наблюдавайки ме през електронният си микроскоп, може да предположи, че аз, нищожната биопрашинка на Вселената, с живот по-къс и от една наносекунда на Вечността, имам мечти? Дали е плод на генетична грешка, или е предварително програмирано? Няма значение. Аз, Човекът, имам мечти. И те-игриви прилепи, летят в топлата лятна нощ, стрелката се към мен, измамно подобни на шрапнели от Ада, и аха аха да се размажат в каменното ми лице, завиват рязко и само лек повей, ласка от Рая, докосва кожата ми. Мечти всякакви. За пари, за слава, за почести и уважение. Всъщност мечти, свеждащи се до едно-желанието да бъдеш обичан. Да докажеш някому, че заслужаваш да бъдеш обичан. Страшно. Отговорно и страшно.
Като представата ни за прилепите.
Затова и ги пускаме само нощем. В тъмното. Сякаш ни е страх от дневната светлина. Страх ни е от мечтите ни.
А те са толкова фини, толкова крехки и нежни.
Като прилепи.
Нашите мечти лудуват в нощта. И ни правят хора. Защото само хората могат да мечтаят.   Нощта, грижовна любовница, приема в прегръдките си измореният град, смълчава улиците и тихо запява приспивната песен на щурците. А морето припява басово с шума на вълните. Аз танцувам с прилепите.
Категория: Изкуство
Прочетен: 2075 Коментари: 9 Гласове: 6
Последна промяна: 01.09.2009 16:44
01.09.2009 15:12 - Искам
Искам да те докосвам.
С ръце, с мисли да те докосвам.
Цветна като златна есен и узрели гроздове.
image
Искам да те докосвам.
С  ласки, с погледи да те докосвам.
Чиста като бяла зима и планински сняг.
image
Искам да те докосвам.
С тяло, с думи да те докосвам.
Страстна като млада пролет и дива мащерка.
image
Искам да те докосвам.
С устни, с мечти да те докосвам.
Прекрасна като мечтано лято и морски бриз.
image

 Да те докосвам.
image
Категория: Изкуство
Прочетен: 17992 Коментари: 11 Гласове: 4
<<  <  1 2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: papadok
Категория: Хоби
Прочетен: 286843
Постинги: 71
Коментари: 577
Гласове: 2819
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031