Караха ни да вярваме в светлото бъдеще.
Пък ние се опъвахме.
Не щяхме.
Неверници!
Пък на, не ни излъгаха хората!
То, светлото си дойде:
Пламна ни къщата и изгоря. Леле, колко светло станааааа!
И те, дето ни караха да вярваме, нали са по-очигьоз и по-вярващи и по и най, примъкнаха се до огъня и се огряха.
Пък ние?
Ние изгоряхме.
Ама то може ли светлинка без огън и огън без изгоряло?

Още от моето любимо занимание. Първата е прототип на нещо драснато с мишката на компа. Следващите две са с малки промени, най-вече в ъгъла на светлината, даващи напълно нов изглед. Третата е като графика. След това са няколко занимавки с две снимки на моята красива приятелка Хриси (Hristam). Последната особено ми хареса много.

Плажът



Плажът 2


Плажът 3


Снежна планина







Нощ и ден







Очите

Нале си е мое, харесвам си го :)))))
Друг е въпросът, че не мога да кажа кое повече ми харесва. И дали на друг някой ще хареса.

Звездици 1




Звездици 2



Елица1



Елица2



Хриси 1


Хриси 2

  Цветове, игра на светлината и компютърни програми. С удовлствие си поиграх.
Обичам топлите, слънчеви, ярки цветове на лятото и дъгата. И светлината. Сякаш се шегува с нас. Тъкмо си помислим, че сме видели нещо в "истинската му същност", тъкмо сме запечатали в ума си образ и цветове, тя присмехулно го освети под друг ъгъл и ни накара да се чудим кое е всъщност истинското и кое не? Какво всъщност виждат очите ни и какво остава скрито от тях?  
   Ние така сме устроени. Да търсим истината. Поне за себе си. Несъзнателно.
 Но какво е истината? Това, което виждат очите ни? Или това, което чуват ушите ни? Всъщност "истинската" истина е недостижима за нас. Много сме малки, много ограничено "виждаме", чувстваме и мислим. Пречупваме всичко през собственото си ограничено умозрение, през несъвършенните си сетива. Опитваме се с малката "разделителна способност" на своя мозък да  въведем понятни нам определения. Да въведем ред, удобен за нашето възприятие. Сигурно сме много забавни Богу в наивните си опити. Като малки деца, опитващи се с цялата си сериозност и наивност да имитират делата на възрастните. Мисията невъзможна. Но пък е възможно да се насладя на момента. На красивите, топлите, слънчевите, ярки цветове на лятото и дъгата. Поне, докато мога. И това е единствената истина. Да се възползвам от своето несъвършенство и да видя едно и също нещо по хиляди истински начина.


Без претенции за изкуство, или за оригиналност. Просто така ми харесва. Сериозен довод, нали :)))))))))))

Не човеците слаби,
не жужащи комари,
не мухите досадни
и медузите гадни
подчиняват
морето.

А вятърът милващ,
или бурите зли,
слънцето жарко,
или пък тежки мъгли

не думи големи
на разумните мисли
декларации гръмки
клетви излишни
подчиняват
сърцето

А безсловесните щения
на немите чувства
неосъзнати влечения
с объркано "искам".

-Дядоо, това там краят на света ли е?
-Не милото ми. Това там е хоризонтът.
-А какво е хоризонт дядо?
-Хоризонт ъъъ. Амииии хоризонтът е ..... . Уф, то трябва да си велик мислител, поне
колкото Сократ, за да можеш точно и бързо да отговаряш на въпросите на малката си внучка!
- А какво е сократ?
-Не "какво", а "кой". Сократ е както ти казах-велик мислител.
-Мислител е чевек който мисли ли?
-Да красавице моя.
-Мама веднъж каза, че батко мислел само за щуротии. Той мислител ли е?
-Не, той е още дете.
-Дядоооо а децата не мислят ли? Затова ли не са мислители?
-Знаеш ли, май ще пробвам с хоризонта. Става ли?
-Да дядо. Ама децата като станат големи, стават ли мислители?
-А хоризонтът? Да пробвам ли да ти обясня, а? Моля ти се!
-Добре. Както искаш.
-Хоризонтът е мястото, където небето и земята се целуват като влюбени. За лека нощ и добро утро.
-Като мама и тати ли де целуват?
-Да милото ми.
-А земята боли ли я?
-Защо да я боли?
-Ами като почнат да се целуват вечер, мен ме гонят в "детската" да заспивам. Ама аз не спя и ги слушам. И мама охка, защото май я боли от целувките.
-Не миличкото ми. Когато обичаш и когато си обичан, целувката е най-красивото нещо, което може да ти се случи. Навярно на нещо се е убола, та затова.
-Аз довечера ще го потърся това нещо и ще го махна.
-Мама вече го е намерила, гарантирам ти.
-Ти от де знаеш дядо? Тя ли ти каза?
-Не. Зная го. Просто го зная. Възрастните понякога знаят някои неща. Дори и да не са им ги казали. Понякога. Не често.
-Като не са ти го казали, от интернет ли го знаеш?
-И от интернет.
-Ама ти нали нямаш компютър?
-Е, имам книги. В тях също пише.
-В коя книга пише за мама? Ще ми я прочетеш ли?
-Не точно за мама ти но.....
-Дядо, хайде да идем на хоризонта.
-Не можем красавице моя. Той е много далеч.
-Не е далеч бе дядооо! Eто го там. Мама и тати ходиха чак на Айфеловата кула.
Мама каза, че им излязло много евтино, щото за сметка на министерството. А
кулата е много висока и се вижда от далеч. Ама от тук не се вижда, щото е много далече. А хоризонтът се вижда. Не е далеч-ей го там.
-Принцесо моя. Дядо Боже е направил хоризонтът едно вълшебно място. Тъкмо мислиш, че си го стигнал, отвориш очи и видиш че пред теб са се открили нови далечни и мамещи хоризонти. На мястото, където се прегръщат и сливат небето и земята, човек стига само веднъж в живота си.
-Когато умре ли дядо?
- Да умното ми! Как се сети?
-Ами като почина баба Никулка от съседния апартамент, мама каза, че е отишла на небето. А тя бе много стара и едва стигаше до нашия етаж. Само там, където небето се допира до земята може стара жена да се качи на него.
- Абе като зная каква кривотия беше, не съм сигурен - нагоре, или надолу е тръгнала твоята баба Никулка. Знаеш ли умнице моя. Понякога човек може и да не е умрял и пак да "стигне" до хоризонта си.
-Как, нали...?
-Ами така. Върви си той, върви, па тъкмо реши, че е стигнал до хоризонта, отвори очи и види десетки нови далечни хоризонти. Светли, омайни, мамещи. Но далечни. Та му писне на човека, замижа, па седне на мястото и рекне -"Те това е моят хоризонт. Той ще е и друг не ми трябва. Омръзна ми да гоня далечините.  Омръзна ми да гоня Михаля."- И се вторачи в пръстта пред  и около себе си и затърси нещо ценно. Я паричка, изгубена от другите, я оградка некаква, та да си огради имотец, я да прати некой друг да му гони Михаля. За своя полза, но да е за сметка на другия. И намира. Да знаеш. Винаги намира. Сега, като се замисля, май човек винаги стига само веднъж до хоризонта си.
-Когато умре ли дядо?
- Да милото ми.
-Дядооо, а колко далече е краят на света?
-Зависи красавице моя. Зависи колко далече виждат очите му. За някои е до двора му, за други-до ъгъла на съседната улича, а за трети-той е безкраен.
-Ами краят на твоят свят  до края на носа ти ли е?
-Защо?
-Ами мама каза, че си кьорав и не виждаш по-далеч от носа си.
-Не говоря за тези очи мило. Не за твоите прекрасни сини искрящи очички. Нито за моите стари сиви, изморени очи. Дядо Боже ни е дал още едни. Скрити вътре в главата ни. С тях човек вижда своя свят. За тях говоря.
-А в твоя свят  бръмбъри ли има? Щото мама каза, че в главата ти само бръмбъри.....
-Ах тази твоя умна мама беее! Че и нейната мама......е  умна.
-Ааа, баба не е умна. Тя е добра. Дядоооо, Дядо Боже дядо като тебе ли е?
-Не точно. Наистина е много стар. Той е създал светът. И птичките и тревичките и дърветата и пчеличките. А накрая, по свой образ и подобие е създал нас - човеците.
-Ама чичо Рамадан, колегата на татко, каза, че Аллах е създал хората.
-Казал го е, защото е мюсюлманин.
-Какво е мюсюлманин?
-Човек, който вярва, че Аллах е Господ. А ние вярваме, че Дядо Боже е единственият Господ Бог.
-Ние какви сме дядо?
-Ние сме християни, защото вярваме, че Исус Христос е нашият бог.
-Христос ли е Дядо Боже?
-Не милото ми. Той е синът му.
-Ама ти нали каза, че Дядо Боже е един единствен. Излъга ли ме?
-Не, просто май  не ги разбирам много тези работи.
-Значи когато не разбираш нещо  не е лъжа-така ли?
-Да.
-Аз не разбирам защо трябва да ходя на детска градина и не обичам да ходя. Ако кажа на мама, че съм болна без да съм, това не е лъжа, нали?
-Ейййй, хитрушо! Ще ме вкараш в беля!
-Дядоо, а птичките и дърветата християни ли са, или мюсюлмани?
-Ами тееее... Те не са нито християни, нито мюсюлмани.Те са просто божии твари.
-Да ама на Дядо Боже ли се молят, или на Аллах?
-Те не се молят. Мисля, че даже не знаят за Дядо Боже.
-Ами той не им ли се сърди?
Защо да им се сърди?
-Защото не му се молят.
-Молят се само висшите същества, като човеците например.
-Защо?
-Щото  сигурно си знаят, че не са безгрешни и просят опрощение. Пък и се молят за богатства и пари. Май, щото са алчни.  И обичат да просят. Също като просяците пред църквата. Дрипьовците поне честно го правят и то вън от храма. А ние, аз също, имаме наглостта да влезем в храма и да занимаваме Дядо Боже най-вече със себе си. Не найзвече - само със себе си, щото той друга важна работа си няма. Молим за опрощение. Да се почувстваме чисти, да излезем навън.  Да погледнем от високо на просяците и пак да поэчнем да трупаме грехове. Със съзнателната мисъл, че пак ще ни ги опростят. Май не се различаваме много от циганята, а? И се молим. За неща, които не винаги си заслужаваме. Защото заслужаваме ли ги, що ни е да се молим? За пари най-вече. И ако може, по-лесен и удобен живот.  Тооо май излезе, че да си алчен и грешен е качество на висшите същества.
-Дядо, дядооооо! Стига вече-нищо не разбрах. Кажи ми - птичките, като не знаят за Дядо Боже, той обича ли ги?
-А ти?
-Аз ги обичам, стига да не ме кълват.
-А те дори не знаят, че ти съществуваш. Не е нужно някой да знае за теб, за чувствата ти, за да го обичаш, или мразиш. Просто си го обичаш. Но стана късно и ти трябва да си лягаш. А аз да си ходя у нас.
Иии бе дядоооо. Не си тръгвай. Ще ти направя място тук до мен на креватчето. Скучно ми е без теб. Мама и тати само бързат, Като ги запитам нещо, те казват, че имат важна работа и ще ме чуят по-късно. Дядоооо, аз важна ли съм за мама и тати? -Ти и батко ти сте най-важните за родителите си. Те за вас се трепят. Да има парички за вас. -Дядоооо, като съм по-важна, тогава защо не кажат на другата важна работа-сега ще си поговорим с Ани, щото тя е най-важна за нас, а с теб ще се заема по-късно”? А, защо не и кажат така? Дядооо, не си тръгвай. С теб ми е хубаво-говорим си. Мама каза, че си се вдетенил на дърти години. Сигурно за това. Много е хубаво да си говориш с други деца.

Честит имен ден на скъпата ми приятелка Хриси /hristam/, пожелавам и много здраве преди всичко. Творческите успехи тя си ги има и без моето пожелание!!!

-Имал съм те. В сънищата си.
-Не! Имал си ме реално,
Ръцете ти галещи тялото мое рисуваха.
-Имал съм те. В мислите си.
-Не! Имал си ме наяве.
Очите ти жарещи в гърдите мои се впиваха.
-Имал съм те. В мечтите си.
-Не! Имал си ме наистина.
Пръстите ти парещи в косите мои се вплитаха.
-Имал съм те. Искам те.
Болко моя и щастие.
Радост моя и тъга.
-Имал си ме!  Обичаща!
Нежността ти продължава в мен да живее.
А аз - в твойте мечти, мисли и сънища.
Но.......живот! Всеки по своите пътища.
-Имал съм те! Искам те!
Сърцето невежо по неведоми друмища скита.

И не
може да
каже сбогом!

Нямам възможност да влизам често и това май ми липсва. Но съм забелязал, че на определени периоди ми се случва. Какво да се прави. Такъв е животът. Но пък си има и предимства-влизаш, някак на сляпо видиш нещо и то те грабва.

Провокирано от тук и тук. 
Далеч не толкова красиво, но нале си е мое :))) - мило ми е, много мило ми е. И много специално за мен.

Лека нощ Когато в нощ дъждовна, ураганен дъжд по прозорците бумти, ти не се плаши.
Аз съм с теб. Грохота дъждовен ще превърна в ромон нежен и приспивно ще ти пея.
Спи спокойно.
Лека нощ.

Когато в нощ безумна, разочарована от мен, в живота си потърсиш нова страст, не се сърди. Аз пак съм с теб. От кръста си ще ти направя ложе и над теб ще бдя.
Спи щастливо.
Лека нощ.

Когато в нощ красива ме забравиш, не се чуди. Аз пак съм с теб. Пропил съм всяка твоя пора и те дарявам със омаен аромат.
Спи красиво.
Лека нощ.

Ти всичко си за мен във нощ самотна. Луна, звезда и ласкава пътека. Не се сърди. Не мога да се спра. Аз пак ще идвам във съня и ще милвам разпилените коси.
Спи дълбоко.
Лека нощ.


И когато във среднощната тъма, се събудиш ти сама, недей плачи. Аз пак съм с теб. С устни ще отпия от сълзите и ще ги превърна в чудотворен елексир.
Спи спокойно.
Лека нощ.
 

Използвани са една + една от прекрасните снимки на Ася от цикъла  "Облачен постинг" . Благодаря за разрешението и да се възползвам от таланта и на фотограф /при това безплатно ;) /. Както и за помощта в качеството си на ОТК, при избора на вариант / също безплатно :))))))))) /.

КУПОЛЪТ

          ИИСУС

                Вървях през годините, погубвах дни, изпълнени
с прономеровано бездушие и гръмотевици от завист,
за да стигна до онзи ъгъл на вселената и времето,
в който съдбата бе решила да те намеря,
преди да съм те срещнал.
Животът ми се промени. Но не спря.
И пак вървях през дните си, спастрях мигове
на подарено щастие в спомени от красота,
за да стигна до онази дупка във вселената и времето,
в който съдбата бе решила да те загубя,
преди да съм те имал.
Животът ми се промени. Но не спря.
Вървя по път постлан със самота, 
стоплен от красиви спомени
за мигове на подарено щастие,
за да стигна до онази спирка на вселената и времето,
в който ще те срещна,
прегърна
и целуна.
Спирката се казвала "Надежда".

Обичта ми
Пареща жарава,
неспокоен сън.
Изгарящо съмнение,
кървава сълза.

Обичта ми
Болка от  забрава,
погребален звън.
Мъртвото вълнение,
ревност  яростна и зла.

Обичта ми
Лицето ти красиво и добро,
цвят на нежна орхидея.
Топлият ти светъл поглед,
 ласкав слънчев лъч.
Аромат на мащерка и дива мента,
Мирис на обичана жена.